Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Водата леко фосфоресцираше, живите същества в нея сякаш бяха свързани с невидима пъпна връв…

— Всичко това е част от човешката природа — промълви Героя.

— Грешиш! — погледна го с отчаяние Ирина. — Или поне би трябвало да грешиш!…

— Хората искат разни неща — продължи той. — Обикновено неща, които не им трябват… Прекалено много пари, прекалено много власт, господство над себеподобните си, над цели народи… Това никога няма край. Човешкото съществуване се върти около тези неща…

— Говориш като Бог, съзерцаващ деянията на смъртните — погледна го Ирина.

— Марс също ме обвини, че искам да бъда Бог, но това е далеч от истината — отвърна Героя. — И няма нищо общо с моята цел…

Ирина надникна в странните му, лишени от блясък очи:

— А каква е твоята цел?

— Свободата — отвърна Героя. — Просто и ясно, нали? Или поне така трябва да бъде. Но човешката природа е такава, че превръща концепцията за свобода в нещо странно и непонятно… Като рак, попаднал в рибарска мрежа… Пълзи, пълзи и все не може да се измъкне…

Ирина понечи да отговори, но я спря появата на Татяна, която безшумно се плъзна в басейна. Тя беше на пост. Героя и Лара очаквателно я погледнаха.

— Тя трябва да си върви — рече Татяна и махна с ръка към Ирина.

— Сега? — попита Героя.

— Веднага. Важно е.

— Не искам да си отивам — каза Ирина. — Къде да ида?

Героя не й обърна внимание и се извърна към Лара:

— Направи така, че да се измъкне от тук незабелязано, както и дойде…

Лара кимна и излезе от водата. Татяна стори същото. Краката им зашляпаха по плочките.

— Трябва ли да си отида? — попита Ирина.

— Трябва — отвърна Героя. — Наистина се налага, иначе Татяна не би те безпокоила.

— Няма да ходя никъде! — тръсна глава Ирина. — Отказвам да изпълнявам заповеди! Омръзна ми да ме разиграват като марионетка, да бъда кукла на конци!

— Но нали искаш свобода?

— Да.

— Аз също — кимна Героя. — И всички останали, включително Арбат — очите му се заковаха върху лицето й: — Ако приемеш тази заповед, ще помогнеш на всички ни да се доберем до свободата.

— Как мога да не приема? — въздъхна Ирина. Но в душата й помръднаха ледените пипала на страха.

— Браво! — усмихна се Героя.

— Но къде отивам?

— Не зная и по-добре да не зная — рече той.

Ирина се втренчи в него, в широко отворените й очи се появиха сълзи.

Героя доплува до нея, взе я в прегръдката си и впи устни в нейните.

— Върни се при мен, Ирина — тихо прошепна той. — Не зная как ще живея без теб… — Сърцето й блъскаше с такава сила, че тя почти не чуваше думите му. Потърси Вселената в очите му, после му проговори с онзи език без думи, на който вече бяха започнали да привикват.

Лара и Татяна безмълвно се изправиха на ръба на басейна.

— Време е — прошепна Героя.

Двете жени се наведоха и издърпаха Ирина на плочките.

— Каква е най-важната задача в живота ви? — попита Марс, обръщайки се към капитан Николев.

— Сигурността и суверенитета на Съветския съюз.

— Казвате го без колебание…

— Да.

Марс кимна с глава. Намираха се в командния пункт на Отдел „Н“. Седнал зад малко бюро, Марс преглеждаше сводката за движението на заподозрените сътрудници на „Бялата звезда“ през последните дванадесет часа. Капитан Николев работеше със сложната електронна апаратура.

— Хубаво е да бъдеш сигурен в себе си — промълви Марс.

— За съжаление това чувство намалява с течение на годините, също като физическата сила на младостта — очите му се насочиха към капитана. — На колко години сте? Тридесет и пет?

— Тридесет и две, другарю полковник.

— Ето, значи все още сте в пълната си сила — проточи малко завистливо Марс, после на лицето му изплува загадъчна усмивка. — Също като перестройката… — устата му се разкриви, сякаш беше опитал лоша на вкус храна. — А какво ви е мнението за американизацията на Русия, капитане?

— Моля?

— Недейте! — излая Марс. — Не влизайте в ролята на тъп и лоялен боец! Не на мен! Този номер сигурно минава пред командирите ви в армията, но те са само военни… Мен не можете да заблудите. Зная точно параметрите на вашата интелигентност, зная какво сте изучавали, зная за страстта ви към историята — онази, истинската, а не тази, която властта предлага за широка консумация, обвита в идеологическо було…

— Другарю полковник…

— Няма от какво да се тревожите, капитане. Няма да споделя вашата тайна с никого. Само не ми казвайте, че не усещате американизацията на родината. Днес военните трябва да се молят за всичко на специалната комисия към Конгреса на народните депутати, дори ако става въпрос за подмяна на тоалетните в казармите. По-голям бюджет? О, не. Той трябва да бъде одобрен от финансовата комисия, която няма понятие от задълженията и отговорностите на армията, от националната сигурност!