Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Поклати глава, стана от мястото си и го последва. Отчаяно й се искаше да му внуши малко разбиране, да му помогне във възприемането на една концепция, която не се базира на математическата логика или лаконичните изразни средства…

— Ръсел…

Гледаха се втренчено в продължение на няколко безкрайно дълги секунди, после той сграбчи блузката й и я притисна в стената на тесния коридор.

— Този път нищо няма да те спаси! — дрезгаво прошепнаха устните му, миг преди да се впият в нейните.

— Аз и не искам да ме спасяват — простена в устата му тя.

Езиците им се преплетоха. Гърбът й се изви, гърдите й се притиснаха в неговите. Зави й се свят, краката й омекнаха, горната част на тялото й беше напълно скована. Бедрата й пламнаха, започна да диша на пресекулки.

Ръсел разкъса блузката й, дланите му легнаха върху голите й гърди. Пръстите му докоснаха зърната, от устата й излетя дрезгав стон.

Тя не беше в състояние да чака нито секунда повече. Ръцете й трескаво разкопчаха колана му и дръпнаха ципа. Панталонът му се свлече, членът му бързо наедря в дланта й. Същевременно другата й ръка разкъса бельото и нетърпеливо го насочи навътре, в пламналата си женственост…

Извикаха едновременно, Ръсел я притисна в металната стена и проникна в нея докрай, с могъщи тласъци на торса. Не им пукаше, че вдигат шум, не ги интересуваше дали някой ще ги завари в тази поза, или не… Бяха погълнати от сливането на горещата си плът, от огъня, който изпепеляваше душите им.

Тори имаше чувството, че ще умре от възбуда. Пръстите й се вкопчиха в черната му коса, от устата й излитаха дрезгави, нечленоразделни звуци.

Устните му бяха на шията й, после се плъзнаха по ушите и надолу към скулата. Твърдите топки на гърдите й чезнеха под конвулсивно свиващите се пръсти на ръцете му, тласъците на таза му бяха влудяващо чувствени. Тори почти припадна от удоволствие…

Затворила очи, тя притискаше лице до грапавите му бузи, електрически светкавици караха слабините и да потръпват.

Усети как дълбоко в тялото му се трупа напрежение. Но то нямаше нищо общо с напрежението на конфликта и смъртната опасност. Беше нежно, изпълнено с трепетно очакване, невъобразимо приятно стягане на кости и мускулна тъкан, предвестник на гръмотевичното освобождаване.

В гърлото му заклокочи стенание. Диво, неудържимо, бликащо направо от сърцето. Тя го усети дълбоко, дълбоко в себе си, дишането й сякаш спря. После той изригна, тялото му се разтърси в конвулсии. Това възпламени и нея, очите й се разтвориха широко, тялото й се усука около неговото в могъщ спазъм…

После, прекалено бързо, той започна да се отделя от нея.

— О, не! — простена тя. — Моля те, още не…

Но той не я чу. Отпусна се на колене, устата му намери влажната й женственост, езикът му потъна дълбоко, дълбоко навътре… Изгубила самообладание, тя нададе дрезгав вик.

Бедрата й полудяха, ръцете й притискаха главата му, горната част на тялото й се приведе над него. Краката й неудържимо трепереха, насладата изпълни душата й с горещи талази…

— О, Господи!

В следващия миг изгуби равновесие и се строполи на пода. Ръцете й напипаха члена му, дланите и нежно го погалиха.

— Искам те отново твърд! — прошепна на пресекулки тя. — Сега, веднага!

— Нима забрави, че само единият от нас е извънземен? — засмя се Ръсел. — Дай ми две минути за възстановяване…

Ръцете й продължаваха ритмичните си движения и скоро се оказа, че са му необходими далеч по-малко от две минути.

Когато най-сетне се изтощиха до край, Тори бавно отпусна глава на гърдите му. Чуваше ударите на сърцето му, беше й приятно да установи, че то работи със свой собствен ритъм — силен и равен, като мощен мотор. Имаше чувството, че слуша тайнствена музика, позволяваща й да надникне чак до дъното на душата му. Вече знаеше какво харесва и какво не; какво го прави весел и тъжен; какво го успокоява и какво го плаши… Даваше си сметка, че това е илюзия, че хората едва ли разкриват душите си по този начин, но въпреки това й беше приятно…

После се върнаха на местата си в салона.

— Почти стигнахме в Москва, а мислим единствено за секс — подхвърли шеговито тя.

— Инстинкт за оцеляване — отвърна Ръсел. — Знаем къде отиваме, знаем какво ни чака… Но въпреки това отиваме. Тласка ни непонятна сила, вероятно онази, която иска да ни напомни, че все още сме живи…

— Така ли възприемаш любенето? Като първичен инстинкт?

— Май пак не се изразих както трябва — поклати глава той.