Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Но стоманените обръчи на настоящето я принудиха да прогони спомените. Най-сетне разбра, че тези обръчи се излъчват от безмълвната фигура до леглото, изковани от могъщото й „ва“… Едно опасно оръжие, което щеше да бъде използвано срещу нея.

— Коя си ти?

— Аз съм духовната сестра на Фукуда — пристъпи към светлината Кои. — Дойдох да отмъстя за убийството й.

Тори отново си спомни за срещата с Ток Мурашито. Как се променят нещата, въздъхна в себе си тя. Сега аз съм в ролята на Ток, а тази жена представлява точно това, което преди години бях аз…

Очите й пробягаха по фигурата на Кои. Сравнително дребна, но стегната, с широки рамене и тесни бедра. Косата над лицето с правилни черти беше блестящочерна. Очите й изглеждаха някак мътни, или може би обратното — напълно прозрачни. От тях се излъчваше хладна заплаха.

Позволи си да докосне нейното „ва“ и веднага разбра, че в душата на тази жена боботи мощен мотор, който няма да спре дори ако самата тя изпитва нужда от покой. Почувства онова, което Големия Езо беше оприличил на могъщ планински поток…

— Как се казваш?

— Избрах си името Кои.

— Ти си едно глупаво младо момиче. В душата ти пламти прекалено буен огън. Върви си у дома.

— Ще си тръгна, след като те видя мъртва — отвърна Кои.

— У теб пламти прекалено силна жажда за мъст, жива ще те изяде. Нима не усещаш това?

— Досега не се е случвало…

— Естествено. Преди години и аз бях като теб. Дори и днес не съм много сигурна…

— Не те разбирам.

Тори закова очи върху лицето й:

— Сторих това, което трябваше да сторя — промълви тя. — Гири… Фукуда ме предизвика, подмами ме в капана си. Беше твърдо убедена, че една от нас ще остане в онзи тунел…

— Това не ме интересува — поклати глава Кои. — Аз също трябва да сторя това, което е необходимо.

Едва сега Тори разбра какво е имал предвид Ток Мурашито.

— Слушай, Кои — въздъхна тя. — Между това, което трябва да сториш, и това, което ти е заповядано да сториш, има известна разлика…

— Няма никаква разлика!

— Ако това е вярно, значи нямаш и душа. Значи изобщо не съществуваш, а си нечие чуждо творение… Вероятно на Големия Езо, нали? Да, точно така… Кои не съществува, има само един робот, създаден от Големия Езо! — очите, й настойчиво задълбаха лицето на другата жена: — Кажи ми коя си, Кои!

— Аз съм „твърдата машина“.

— Попитах те коя си, а не какво си…

Мълчание.

— Не можеш да ми отговориш просто защото не знаеш — подхвърли Тори. — Обзалагам се, че никога досега не си усетила истинската си същност, собственото си „Аз“. Винаги е имало някой друг, който ти е казвал коя си и какво си…

Кои дълго време мълча. Очите й придобиха онова особено изражение, с което човек се обръща навътре към собствената си душа.

— Получих подготовката си при един сенсей, когото наричаха „Човека с единственото дърво“ — промълви най-сетне тя. — Той ме осинови, тъй като родителите ми не знаеха какво да правят с мен. Аз съм прокълната, наричат ме „хиноеума“. Такива са всички момичета, родени в Годината на мъжеубийците…

Главата й се раздвижи, но очите й не промениха изражението си.

— Човекът с единственото дърво ме научи как да се боря с проклятието. Той каза, че кармата е нещо, което може да се промени, ако човек има достатъчно силна воля. Повярвах му, може би защото нямах в какво друго да вярвам…

Останах на острова му дълги, дълги години. Постепенно започнах да се мисля за негова дъщеря, а и той влезе в ролята на баща. Това ми хареса. Истинският ми баща се страхуваше от мен, бащинските си чувства (ако е имал такива) насочваше към братята и сестрите ми…

Един ден Човекът с единственото дърво каза, че трябва да напуснем островчето за няколко дни. Отведе ме на Голямата земя, дъщеря му се омъжваше… Наблюдавайки как чертите му се топят и очите му искрят от радост и бащина гордост, аз разбрах колко дълбоко съм се заблуждавала през всичките тези години. Не му бях никаква. Нито дъщеря, нито дори роднина… Скрих дълбоко гнева и разочарованието си, изпитвах единствено срам. Естествено, че не можеше да мисли за мен като за собствено дете. Нима една „хиноеума“ може да е достойна за обичта му?

Не му казах нищо. Нуждаех се от него, дори повече от преди. Разбрала, че той съвсем не ме е осиновил, аз си дадох сметка, че нямам нищо. Може би затова ревниво търсех вниманието му, радвах се дори на най-дребния жест… Иначе просто бих умряла…

Кои стоеше абсолютно неподвижна, парализирана от силата на спомените.