Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Те обаче сториха по-лесното: започнаха да се оплакват един на друг от личния си живот, надпреварвайки се да дават, меко казано, смущаващи с интимността си примери. На Тори й дойде до гуша са слуша как смучат циците на жените си, търсейки отдавна изгубената майчина закрила, приготви се да става…

Но пияниците смениха темата и започнаха да се хвалят с реални или въображаеми успехи в службата. Очевидно и двамата се считаха за съвременни самураи, историите им бяха пълни с примери за проявена съобразителност и хладнокръвие. Това също беше отегчително и Тори се огледа, решила да смени масата. Точно тогава вниманието й беше привлечено от думите на по-ниския:

— Това е нищо — поклати глава той. — Моят шеф уби един човек… Наистина, можеш да ми вярваш… Кълна се! Миналата седмица се напихме заедно и той си призна. „Убих един американец“, рече. Много драстична мярка, отвърнах аз. Но ти знаеш колко старомоден е шефът… Семейството му произхожда от древната фамилия Мурашито, дедите му са били самураи при първия шогун на тази страна — Йеасу Токугава… Каза, че убил американеца, защото онзи изнасилил дъщеря му. Попитах го защо не се е обадил в полицията… „За какво? — ядоса се той. — За да подложа дъщеря си на допълнителни унижения? Нима ме виждаш как я развеждам по болници и съдилища? Не, това е невъзможно за човек като мен! Предпочетох да уредя нещата на лична основа, бързо и решително!“ Съгласих се с него, наистина е постъпил правилно…

Тори незабележимо се премести по-близо до съседите си. Изчака малко, после се направи, че търси нещо в чантичката си и ловко измъкна портфейла на ниския от вътрешния джоб на сакото, небрежно преметнато на стола. От него взе само една визитна картичка, пет минути по-късно го върна на мястото му.

На следващата сутрин се появи в офиса на „Тандом поликарбон“. Компанията заемаше една дузина етажи в огромен небостъргач на Шинжуку, а кабинетът на президента се намираше на последния. Поиска среща с Ток Мурашито, но й отговориха, че в момента президентът е на заседание на Управителния съвет, а после го чакат редица важни ангажименти. Секретарката изобщо не отвори дневника върху плота на махагоновото бюро пред себе си. Очевидно не виждаше смисъл да записва час на незначителна личност като Тори.

Тори сладко й се усмихна.

— Моля ви, предайте на господин Мурашито, че сестрата на Том Ройс има желание да го види…

— Страхувам се, че това е невъзможно — отвърна секретарката. — Мурашито-сан не иска да го безпокоят, изрично ме помоли за това…

Тори се наведе през бюрото, доближи глава до лицето на момичето и го обля с лъчите на могъщото си „ва“.

— Свържете се с него, аз ще почакам.

Секретарката подскочи като ужилена и започна да набира номера с трепереща ръка. Каза няколко думи в мембраната, почака, после кимна с глава и затвори. На лицето й се изписа удивление и страх.

— Мурашито-сан ще ви приеме в кабинета си — промълви с пресекващ глас тя. — Елате, ще ви заведа.

Зад вратата от масивно дърво се точеше дълъг, покрит с дебел мокет коридор. По стените бяха окачени метални рамки, в които бяха подредени мостри от тъканите, произвеждани от „Тандом поликарбон“. Въпреки номера на патента в долния край, те приличаха на произведения на изкуството.

Кабинетът на Ток Мурашито имаше огромни прозорци на запад и юг, панорамата зад тях беше наистина внушителна. В избора на този кабинет също имаше нещо артистично… По вътрешните стени висяха картини от Брак, Шиел и Мане, без съмнение оригинали. Тори беше впечатлена. Както от богатството на Ток Мурашито, така и от добрия му вкус.

Майната му на добрия вкус, тръсна глава тя, едва изчакала оттеглянето на секретарката.

Домакинът й остави достатъчно време да се наслади на обстановката, после безшумно се появи от една странична врата, умело замаскирана с минибар и бронзова глава на олмек, за която мексиканският национален музей без съмнение би платил цяло състояние. Останалата част от стената беше заета от лавици с книги, които бяха прекалено много дори за президент на процъфтяваща компания.

Оказа се, че е по-нисък дори от своя подчинен, който се беше раздрънкал в „Златната рибка“. В замяна на това обаче беше як като бик, с рамене и ръце на тежкоатлет. Мускулите изпъваха до отказ ръкавите на официалното сако, това го правеше да прилича повече на гимнастик, отколкото на бизнесмен. С тази фигура всичките му дрехи трябва да са правени по поръчка, помисли си Тори.