Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Не беше лесно, но все пак успя. Освободи се от найлоновото въже, застина на място и остана абсолютно неподвижна в продължение на десет минути. Очите й се нагодиха към мрака, слухът й започна да отличава обичайните за жилището шумове: тихото поскърцване на паркета, отваряне и затваряне на врати, приглушени гласове. Не беше включено нито радио, нито телевизор, домакините очевидно се стараеха да не смущават спокойствието на болната гостенка.

Когато се увери, че е запаметила всички шумове, дори и най-незначителните, Кои предпазливо натисна бравата.

Вратата се открехна само милиметър, но това й беше достатъчно. Изтекоха нови десет минути, преди да усвои миризмите на дома и да се увери, че шумовете са й вече познати…

Етажът беше четвърти и последен. Логично беше да се очаква, че Хитасура ще скрие Тори Нън именно тук, където е максимално безопасно. Също така логично беше да я настани в стая, която е близо до тоалетната и банята.

Бутна вратата и бавно излезе в тесния коридор. Вдясно проблясваха перилата на желязна стълба, която водеше надолу, към третия етаж. Отвъд нея зееха вратите на две помещения, тъмни и очевидно празни. Кои се обърна на другата страна. В лявата част на коридора имаше само една врата, добре затворена. Под нея се процеждаше тънък лъч светлина.

Все още не помръдваше. С периферното си зрение улови леко движение в сянката. Някой се качваше по стълбите.

Тя разгърна своето „ва“, дишането й сякаш спря. Пред очите й бавно изплува мъжка глава. Главата се обърна, до слуха й достигнаха приглушени гласове. Протегна врат, но тялото й запази пълната си неподвижност. Успя да зърне главата на втори мъж — очевидно охраняващ стълбището. Беше твърде нисък и това обясняваше факта, че не го забеляза веднага…

Замръзна в търпеливо очакване. Скоро разговорът приключи, главата се спусна обратно. Ниският остана на поста си, вниманието му беше насочено към онзи, чиято глава беше зърнала Кои.

Тя се възползва от това и безшумно се плъзна наляво, извън обхвата на погледа му.

Дълго време остана пред затворената врата, изострила сетивата си докрай. Пръстите й най-сетне се раздвижиха, меки и безшумни като пипалата на паяк.

Бутна вратата и влезе. Спалнята беше обзаведена по западен маниер: легло от масивен махагон, вградени гардероби в мъжки стил, черно-червен килим на пода. На отсрещната стена беше окачено огледало, около него имаше няколко абстрактни платна. На нощното шкафче до леглото светеше малък лампион.

Върху лицето на Кои се появи онова особено, почти неземно изражение, което беше впечатлило Големия Езо. Екстаз, примесен с отчаяние…

В леглото спеше жена. Кои жадно се втренчи в лицето й, красиво, въпреки неестествената бледост. Гърдите й равномерно се повдигаха и отпускаха под тънката завивка. Дългата руса коса се беше разпиляла върху възглавницата. Много екзотична, много американска…

Тори Нън.

Токио

Безжизнено отпусната в спалнята на Хитасура, Тори Нън сънуваше един отрязък от времето, в който я наричаха Дивото дете.

Това беше преди девет години, малко след като Хитасура я отърва от неприятностите след смъртта на онзи якудза в дискотеката, точно три месеца след привличането й в „Алеята“ от страна на Бърнард Годуин…

По онова време изпълнителен директор в „Алеята“ беше Том Ройс — близък сътрудник на Годуин. Висок и здрав тексасец с едър кокал, който по-скоро се търкаляше, отколкото ходеше, а устата му неизменно преживяше късите черни пури, които останалите хора използват за пушене. Човек неволно си го представяше сред прерията с широкопола шапка на глава, размахал ласо над стадо диви коне. Бърнард го беше изпратил в Япония със задачата да запознае Тори с правилника на „Алеята“.

Тя пък беше дълбоко убедена, че Ройс е последният човек на този свят, който би трябвало да бъде командирован в Япония. След първата седмица в негова компания тя изпрати своето убеждение под формата на телеграма до Бърнард. Получи кратък и хладен отговор: „Продължавай, това е заповед!“

В крайна сметка стана така, както очакваше Тори — Япония се оказа голям залък за Том Ройс.

Той се мислеше за истински каубой. Джон Уейн… Може би по тази причина Тори не беше изненадана, когато го откри на уличката зад къщата, прострелян със собствения му колт. Не беше изненадана, но изпита гняв. Защото тук, в нейното Токио, тя носеше отговорност за живота на Ройс. Освен това убийците го бяха ликвидирали буквално в собствения й двор.