Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Приклекна до трупа и внимателно измъкна дулото на револвера от гърлото му. Каква гадна смърт! Беше готова да се обзаложи, че това е работа на Якудза. По тази причина отиде да се срещне с Хитасура.

Оябунът обаче не прояви особен ентусиазъм.

— Не зная кой е убил този американец — рече той, след като изпиха по две чашки зелен чай и обмениха мнения за куп незначителни неща — според изискванията на протокола. — Няма да плача за него, съветвам те да сториш същото…

— Личните ми чувства към Ройс сега нямат значение — отвърна Тори. — Но аз отговарях за неговата сигурност. Този, който го е убил, на практика хвърля ръкавицата си в моето лице…

— Американецът беше невъзпитан — продължи Хитасура, сякаш изобщо не беше чул думите й. — Шумен и агресивен, той подкачаше жените ни и обиждаше мъжете ни… Много хора са имали причини да искат смъртта му…

— Но го е убил само един човек — надигна се Тори. — И този човек трябва да отговаря за постъпката си.

Хитасура с нищо не показа, че е забелязал желанието й да прекрати разговора. Напълни чашките с чай и поклати глава:

— Тори-сан, според мен този път трябва да обърнеш гръб на инцидента…

— Засегната е честта ми! — гневно отвърна тя. — Не мога да му обърна гръб, това би означавало дълбоко унижение. Ще се почувствам посрамена не само пред своите работодатели, но и пред собствената си съвест!

Хитасура не отговори, ръцете му продължаваха да стискат малката каничка. Тори се обърна и тръгна към вратата, оставяйки го да пълни чашата на гост, който вече си беше отишъл…

През следващите няколко седмици Тори потъна в токийските вертепи. Контактите си осъществяваше според случая — къде със заплахи и подкупи, къде на чаша питие. Никой не знаеше кой е убиецът на Том Ройс, мълчанието започна да й прилича на заговор. Това беше напълно възможно. Независимо от славата и уважението, което си беше спечелила в подземния свят на Токио, Тори си оставаше „гайжин“ — тоест външен човек, чужденец… Търсейки убиеца на Том Ройс, тя изведнъж осъзна, че въпреки горещото й желание Япония не я приема, не е втората й родина… Тя беше представител на бялата раса — факт, който беше напълно достатъчен за издигането на висока стена пред желанието й да се интегрира с местното общество.

Отлетя обратно за Щатите с неподозирано силно чувство на облекчение, Бърнард Годуин я разпитва лично в продължение на десет дни, после я пусна да се прибере у дома. В Лос Анджелис, в „Градината на Диана“…

Елис Нън не каза „какво, по дяволите, търсиш тук“, изобщо не каза нищо. По простата причина, че го нямаше, беше заминал на делово посещение в Европа. Грег също отсъстваше, изпратен на секретна мисия от командването на НАСА. Тори по принуда се оказа насаме с майка си.

Издържа едва седмица. После чувството за неудовлетворение в душата й стана толкова силно, че си събра багажа и отлетя обратно за Токио.

Веднага се почувства по-добре. Градът й се видя по-чист, изпълнен с неизтощима енергия. Без значение беше фактът, че по време на отсъствието й бяха съборени сгради и на тяхното място се издигаха нови; че някои квартали бяха променени до неузнаваемост. Всичко това беше част от уникалността на Токио и тя с готовност я прие…

Потъна в изпълнението на непосредствените си задачи, но убийството на Том Ройс не й даваше покой. Постоянно се връщаше на разговора, който беше провела с Хитасура. Ами ако убийството на Ройс е дело на някой от неговите лейтенанти, или — не дай, боже, на самия Хитасура?

Неволно се питаше как би постъпила, ако истината излезе именно такава. Дали да направи опит да отстрани Хитасура, или просто ще забрави за инцидента — както я съветваше той?

Същият въпрос я измъчваше и в нощта, в която се озова в „Неоновата златна рибка“ — един клуб със съмнителна репутация в покрайнините на Гинза, ярко осветен от разноцветни прожектори. Подът на дансинга беше прозрачен, отдолу беше монтиран огромен аквариум, в който лениво помръдваха разкошно оцветени тропически рибки…

Вниманието й беше привлечено от двама японски бизнесмени, които яко се наливаха със саке. Приличаха си като кориците на книга, макар че единият беше доста по-висок.

Отдавна бяха прехвърлили фазата на приличието, саката им висяха на облегалките на столовете, ръкавите на ризите им бяха навити нагоре. Искаха жени, но вероятно бяха прекалено пияни, за да се доберат до кварталния „акачочин“ на съседната улица. Там срещу една месечна заплата с положителност щяха да имат избор сред куп поувехнали жрици на любовта.