Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Боби! — извика Даяна. — О, Боби!

В този момент чу храстите да изшумоляват, видя как клонките се накланят към нея и без да се замисля, издърпа 38-калибровия револвер от ръката на Боунстийл. Изплъзна се от неподвижното му тяло и залази в обратна посока. Куршум изсвири отляво. Тя се сепна, промени посоката си и продължи да се движи, подминавайки три ствола и висока папрат.

Обърна се веднъж, видя раздвижване и натисна спусъка. Револверът подскочи в ръката й — силата му я завари неподготвена и тя трябваше да го хване и с другата ръка, за да не го изпусне. Разтреперана продължи да върви. Страхът бе заличил от паметта й всичко, на което я бе учил Жан-Карлос.

По едно време се усети, че плаче и остро се сгълча наум: „Я стига! Стегни се! Иначе като нищо ще умреш. Сега няма никого другиго между теб и него.“

Даяна приклекна зад ствола на една висока палма и се ослуша. Беше много тихо. Изстрелите бяха подплашили птиците и те с писъци бяха излетели, дори щурците бяха спрели да свирят. От друга страна обаче, изстрелите лесно можеха да бъдат сбъркани с пукот от ауспух на кола. Така че, не можеше да се надява на помощ от съседи.

Тя чувстваше как бие сърцето й, как плътно я обгръща зловонието на страха. И си каза: „Най-сетне получи това, което искаше; постигна онова, което преди много години отиде за първи път да търсиш при Бейба.“

Отмести с милиметър лицето си от ствола на дървото и огледа наляво и надясно; бързо се отдръпна, когато един куршум изсвистя край кората на дървото и отлетя в нощта като оса. Даяна вдигна револвера и го стисна с две ръце. Този път беше подготвена и куршумът попадна там, където се бе целила. Стреля още веднъж.

Тишина.

Къде ли е той?

Само върховете на високите прашни палми лениво се поклащаха.

Време е да се раздвижа. Тя стана, направи крачка наляво и един куршум профуча покрай нея, отнасяйки със себе си туфа трева. Бе минал на сантиметри от върха на обувката й. Даяна отново се отдръпна и си помисли: „Господи! Вече съм му в ръцете.“

Почувства се напълно безпомощна и това чувство като че ли изсмука цялата й сила. Не можеше да помръдне от мястото си, а да го чака да се приближи би било самоубийство. Дори с години да бе тренирала с Жан-Карлос, пак не можеше да се надява да надвие мъж с опита и огромната сила на Силка. Някои неща бяха просто извън обсега на действителността.

Обезверена, тя отвори барабана на револвера. Скръцна със зъби. Бяха останали два патрона. Затвори барабана и стисна очи. Главата й бучеше и сълзите й отново потекоха. „Така ли щеше да постъпи Хедър Дюел? — запита се тя. О, Господи, престани да си правиш шеги. Това не е филм.“ Кавалерията дойде и бе повалена.

Боби — замисли се за него. Ами Боби? Ами Крис и Маги? Тях какво ги застигна? Никой не знае какво ще се случи. Дори тя, която е толкова близо до ребуса, не може да подреди кубчетата. Какво остава за някой друг?

Излезе вятър, изсуши потта й и Даяна потрепери. Над нея палмовите листа се полюшваха и кимаха, сякаш искаха да я предупредят.

Къде е сега Хедър? Доколко фалшив образ е тя всъщност? До този момент Даяна беше готова да се обзаложи за всичките си пари, че образът ни най-малко не е фалшив.

Тя не беше чакала да дойде кавалерията. Тя беше последната гара на влака и без нея… Не беше ли това просто някаква фантазия, която всички те помежду си бяха извикали във въображението си? „Ако беше мъж, Даяна можеше, щеше да… Но не съм се родила мъж, гневно си помисли тя. Аз съм това, което съм и този факт не бива да има значение. Но има, Господ да ми е на помощ. Сега разбирам, че има.“

Загледа се отчаяна в пистолета, в ръцете си, пъхнати между повдигнатите й колене. Известно време не се чуваше никакъв шум и сега изведнъж ясно чу шумоленето на крастите — сякаш някакъв нощен хищник я дебнеше оттам. Звукът се приближаваше към нея — в това беше сигурна. Оставаше й много малко време.

Завъртя се на колене и се взря оттатък люспестия ствол на палмата. Но нищо не видя. Силка като че ли бе станал невидим. Това Жан-Карлос не й бе преподавал.

И тогава съзнанието й като че почна да се прояснява, сякаш заплахата от смърт бе превърнала вътрешността на главата й в кристал. Дните се отронваха като листа, седмиците, месеците, и тя се озова отново в онзи странно осветен салон на 3-та улица и чу гласа на Жан-Карлос: „Никога не поверявай живота си на автоматичен пистолет. Може и да направи засечка, когато е горещ.“ Даяна пак погледна към 38-калибровото оръжие в ръката си. Това беше револвер. Имаше нещо за револверите. Но какво беше?