Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Гърмежът от 38-калибровия револвер беше оглушителен в тясното пространство между двамата. Силка отвърна на изстрела дори след като Даяна натисна спусъка втори път.

Той подскочи веднъж от силния удар отблизо и се изви настрани. Бликна кръв и пръсна по тревата като дъжд. Даяна се бе целила в сърцето и Жан-Карлос щеше да е горд с нея.

Тя се изправи и пристъпи към Силка, проснат на земята, с разперена дясна ръка, леко застъпена от огромния магнум. Лицето му беше безизразно — нямаше и следа от това, че допреди малко беше мислещо същество, изпълнено с омраза, похот и гняв. Безжизнените му очи бяха прозрачни като лещи.

Даяна пусна на земята празния си револвер, обърна се и се затича към мястото, където бе оставила да лежи Боби. Той беше още жив и тя пак го остави и забърза към плажната кабина — токчетата й отекваха силно върху каменната настилка, а после, и върху тухления бордюр покрай басейна.

Когато се обади по телефона, тя излезе и отиде при Боби. Нагласи главата му в скута си и след малко той отвори очи.

— Къде е той? — това беше само шепот.

Даяна доближи лице до неговото, за да я чува по-добре.

— Мъртъв е, Боби. Застрелях го.

Очите му като че ли просветнаха. В далечината се разнесе воят на линейката и полицейските коли.

— Аз просто си вършех работата — каза той. — Може би трябваше да си остана с писането.

Воят, вече станал по-силен, нахлуваше между дърветата на все по-чести вълни.

Кръвта се лееше от Боунстийл като река и Даяна притисна с длани разкъсаната плът. Помисли си за Бейба.

— Стой спокоен, Боби — докосна го тя по рамото. — Почини си малко. Линейката ще дойде всеки момент.

През целия път до „Сидър-Синай“ Даяна седеше в линейката до Боунстийл и държеше ръката му, сякаш силното желание, изразено чрез този човешки контакт — плът до плът, щеше да го запази жив. Лицето му беше бледо, едва различимо под прозрачната пластмасова кислородна маска. И единственото, което тя чуваше сред воя на сирената, беше силното хрипкаво стържене на неравномерното му дишане.

Когато я обхвана ужас от мисълта, че той може и да не издържи, Даяна си представи цветни снимки на залези, където всеки живее щастливо оттам нататък и как тя със силата си на икона предизвиква подобни залези.

Боби остана на операционната маса повече от шест часа и през цялото време тя си шепнеше нещо като молитва, за да разсее опасенията си. Внушаваше си, че това е хубаво, че ако щеше да умре, то щеше да стане веднага.

Тя нито за миг не напусна чакалнята, освен до тоалетната. Не отиде и да хапне. Когато някой й предложеше кафе, тя го изпиваше. Иначе седеше на дивана от изкуствена кожа с цвят на грубо нарисуван залез, забила поглед в побелелите си от стискане ръце.

Първите час и половина минаха неусетно. Ченгетата се влачеха един подир друг и взимаха показанията й. Тя им казваше всичко, на което беше свидетел — премълча само признанията на Боби, свързани с Найджъл, което щеше да навреди само на тях двамата — и след известно време те като че ли се поуспокоиха, като се имаше предвид колко обезпокоени са били, когато са намерили три тела на едно място и едното от тях на детектив — лейтенант от Лосанджелиското полицейско управление. Цивилен детектив, за когото тя предположи, че е колега на Боунстийл я разпита последен, като разкара всички от чакалнята, преди да й донесе купа с ерзац доматена супа с вкус на метал и дъх на прокиснало.

После взе да става все по-мъчително, защото Даяна остана сама със себе си. С безучастен поглед проследи детектива, който тръгна към телефона в коридора. Тя отчаяно искаше Боби да бъде спасен и извикваше във въображението си толкова много предположения, че главата й се замая. Най-накрая се размисли и над филма си и през следващите дълги, мъчителни часове започна да убеждава себе си, че Боби ще оживее, само ако тя повярва в това.

Стана от неудобния диван и застана до прозорците. Те гледаха на запад, към Тихия океан. На 3-та улица имаше задръстване на движението. Някакъв излезе от БМВ-то си и предизвикателно размаха юмрук във въздуха.

Малко по-нататък две малки момичета с все още плоски гърди пресичаха на ролкови кънки уличното платно. Движенията им бяха гъвкави, дългите им копринени коси с лъвско светлокафяв цвят се вееха назад като криле на фея. Държаха се за ръце като деца, отмятаха глави назад и се смееха на хаоса, който предизвикаха сред колите, промушвайки се между тях с такива сложни пируети, че спокойно можеха да конкурират Астер и Роджърс. Подобно на махало, люлеещо се все по-бързо от собствената си инерция, златната двойка съвсем се развилия и, погълната от танца, извършваше една след друга секващи дъха маневри.