Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Даяна чувстваше, че обича Боби — не като любовник, а като приятел. Но сега си даде сметка, че и той не бе по-малко опасен от Силка; неговата фикс идея му бе попречила да бъде първокласен полицай. При случай той положително би застрелял Найджъл.

Не можеше да определи какво друго чувстваше, освен че вътре в нея се бе появила някаква огромна пукнатина — черна и бездънна като космическото пространство, — която с всеки изминал миг ставаше все по-голяма.

Нещо хлопна в другия край на коридора. Преддверието на болницата бе пълно с репортери и телевизионни оператори. Между нея и тази тълпа стояха само трима униформени полицаи. Детективът, пъхнал ръце в джобовете на сакото си, говореше убедително в щръкналия букет от микрофони пред лицето му. Но той и подчинените му полицаи нямаше да кажат нищо съществено.

Момичетата ги нямаше вече на улицата и върволицата от коли продължи плавния си ход от Ийст Лос Анджелис към Енсино; от включените им радиоапарати се лееха кресливи звуци. Точат се като мляко от стомна, помисли си Даяна. Все едно, че двете момичета никога не се бяха появявали.

Чу се шум от тичащи крака и вратата на операционната зала се отвори. В мига, в който видя да излиза потъналият в пот хирург, Даяна вече знаеше отговора.

— Не издържа. Съжалявам, госпожице Уитни. Направихме всичко възможно — думите му я шибнаха като вятър. — Бяхме трима хирурзи.

Като матадор, излязъл току-що от коридата, и той очевидно е бил твърде изтощен, за да свали оплесканите си с кръв ръкавици. И сега започна да ги сваля. Те издаваха ужасно силен скърцащ звук.

— Ако това може да бъде утеха, трябва да ви кажа, че той докрай се бореше упорито. Много упорито.

— Не — рече Даяна, обърна се и тръгна по облицования със зелени плочки коридор, подминавайки побелелия в лице детектив. — Това вече няма никакво значение.

Когато Рубънс се прибра у дома, завари я да го чака в коридора. Утринната светлина беше много ярка, а той беше забравил слънчевите си очила в самолета. Затова, когато отвори входната врата, вътре къщата му се стори много тъмна и той спря за миг, докато очите му привикнат с тъмнината.

В първия момент видя само силуета й — висок, строен и някак величествен. Като съвършена скулптурна творба, мина му през ума.

Тогава тя се раздвижи и той долови леката й миризма: почувства особено стягане във врата си, но не можа да си го обясни.

Накрая я видя. Беше облечена с бледожълтеникава памучна рокля с висока яка и изрязана на гърба. Над дясното й рамо надничаше умното, тъжно лице на Елгрековия портрет.

— Чух за случилото се по пътя за аерогарата — каза Рубънс. — Пак тогава чух и за Крис. Сигурно малко съм закъснял — стоеше неподвижен и я оглеждаше от малкото разстояние между тях. Очите му бяха уплашени, сякаш си мислеше, че тя е пострадала заради отсъствието му. — Ти добре ли си?

— Отлично.

— А лицето ти?

— Ще се оправи. След време — гледаше го насмешливо. — Няма ли да се доближиш?

Думите й му прозвучаха като команда, освобождаваща го от плен, и той остави на пода куфара и пътната чанта. Пристъпи напред и я взе в обятията си. От допира му ледът в нея се разтопи, страхът и страстта, които тя отчаяно се опитваше временно да потуши, се изпариха и тя се огъна в ръцете му.

— Всичко свърши — прошепна Рубънс, докато я галеше по косата. — Свърши — ала той беше този, който трепереше.

— Какво ти става, Рубънс? — тя се притискаше в него и усещаше как силата му изтича в нея.

— Мислех, че си мъртва — гласът му прозвуча като особено ехо, от което късите косъмчета в горката част на врата му щръкнаха. — Или обезобразена по някакъв начин.

— Същата съм си — отвърна Даяна, без ни най-малко да си вярва. — Същата, каквато винаги съм била.

Той плъзна поглед през коридора към хола.

— По нищо не личи, че тук е ставало нещо. Все едно, че е било сън или нещо подобно — той я погледна. — Нека тъй да го наречем — лош сън — и притисна устни в нейните, сякаш с този жест щеше да заличи цялата драма, която се е разигравала тук съвсем наскоро. — Къде е Мария?

— В кухнята.

— Стой тук — оживи се той. — Ще ида да й кажа да приготви огромен обяд, който ще занесем на яхтата — усмихна й се. — Не съм забравил обещанието си.

Те вдигнаха платна при хубаво време, но скоро ги обгърна ниска морска мъгла и въпреки че бяха доста близо до брега, Даяна не виждаше никаква суша. Движеха се бавно на югозапад по посока на Сан Диего. Рубънс не й бе казал крайната цел и Даяна и не мислеше да го пита. Нямаше никакъв смисъл. Единствената им цел беше морето; единственото им намерение — да бъдат заедно.