Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Мария бе надминала себе си. Беше им приготвила пиле със сладко-кисел сос, което, поне според Даяна, имаше вкуса повече на китайско ястие, отколкото мексиканско; и още — царевични питки, питки с пълнеж, салата от домати и ситно нарязан лук, поръсен с олио и босилек. Беше добавила и прясно изпечена френска погача, поръсена обилно със сусам, точно както я обичаше Даяна, и накрая — силно, но сухо италианско вино „Гатинара“.

После тръгнаха по мастика; редуваха се в управлението на яхтата, като си подхвърляха кратки реплики без особена важност. Рубънс слезе в кабината да подремне, оставяйки кормилото в опитните ръце на Даяна. Едва надвечер се появи, облечен с тъмносини памучни панталони, плетена блуза с къси ръкави и износените си еспадрили.

— Ще вечеряме след час — обяви той.

Рубънс закотви яхтата със запалени контролни светлини и двамата слязоха в кабината. По време на вечерята Рубънс каза:

— Имам изненада за теб.

Даяна вдигна поглед и го замести изпитателно по всяка отделна черта на лицето му — тъмните, бездънни очи, волевия орлов нос, изразителната уста — и се запита как е могла да се страхува от този мъж.

— И каква е тя?

Очите му искряха.

— Подарък — отвърна той, жестикулирайки като фокусник, — какъвто ти си пожелаеш.

Даяна, естествено, разбра, че се шегува.

— О, по мой избор? Чакай да помисля. Какво иде кажеш за Тадж Махал?

— Дай ми срок една седмица — напълно сериозно рече Рубънс. — Ако наистина го искаш, имаш го.

— Тадж е малко големичък — каза Даяна. Стори й се, че нещо й се изплъзва. — Нали не се занасяш?

— Не — той поклати глава. — Искам да ти дам онова нещо, което най-много искаш на света. Нещо, което никой друг не може да ти даде. Какво е то?

Какво, наистина, запита се тя зашеметена. Кожени палта, дрехи, бижута. Околосветско пътуване. Помисли си и за ролс „Гранд Корниш“, „Формула 1 Лотус“, самолет „Лиър“. Помисли си за картини: на старите майстори и на модернистите — една Рембранд няма да е лошо или една Пикасо. Много обича и Моне, Какво ли не би дала да притежава една Моне! Но не можеше да изрече нищо от това. Предложението беше прекалено смайващо. „Изборът ми ще трябва да почака, рече си тя. Поне до утре.“ Стори й се, че той се разочарова, когато му го каза, но я разбра.

Тази вечер те се любиха дълго и бавно, като че ли в пълна хармония с лекото поклащане на яхтата. Но докато се унасяше в сън и се намираше на едва забележимата и краткотрайна граница между двата свята, Даяна почувства как тънките като нишки пипала на безпокойството докоснаха сърцето и. Тя се помъчи да потърси източника вътре в себе си, но в това време сънят я обори и тя заспа.

Събуждаше се, както й се стори, от сън в сън. Разхождаше се по улиците на европейски град. Град край море, макар че не можеше да каже кой точно. Слънцето топлеше раменете й, плочките под нея отекваха във внушителните възвишения с цвят на сиена, намиращи се от лявата й страна. Почувства жажда и седна под раирания чадър — оръфан на места и избелял — на едно открито кафене и си поръча кафе „Американо“. Когато обаче отпи от него, то беше толкова солено, че не можеше да се пие. Тя на няколко пъти повика сервитьора, правейки неуспешни опити да привлече вниманието му. Викаше, викаше… И викане я събуди. Или някакъв звук, много наподобяващ викане. Тя лежеше на двойния нар и чакаше да чуе отново тоя звук. Беше сигурна, че ще го чуе. До нея Рубънс спеше. Междувременно се размисли над съня си. Този град. Положително е била там — беше й много познат. Напрегна се. До морето. Трябва да е било Средиземно море. Добре тогава, кой… Неапол! Разбира се! Това беше Неапол. Но тя не е била там от, о, най-малко десет години. Какво беше свързано с Неапол?

После, по кой знае каква причина, се сети за „Митология“ на Булфинч. Навремето едно цяло лято тя жадно я бе чела от кора до кора, свършваше я и почваше отначало. Неапол.

И си спомни. Легендата за една от морските сирени — Партенопа, която толкова обезумяла от мъка, задето не успяла да примами Одисей към неговата гибел, че се хвърлила в морето. Ала вместо да се удави, вълните я изхвърлили на брега на Неапол. Даяна си спомни и за американото, което си беше поръчала в обляното от слънце кафене и колко солено беше то — като морската вода. Тя потрепери.

И точно в този момент чу звука, който я бе събудил — тих вик и идеше сякаш едновременно отвсякъде. Дори и вибрация мина през корпуса на яхтата. Даяна седна на нара и се огледа. Звукът продължи да се чува още дълго време като жална и почти хипнотизираща песен.