Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

„Глупачка! — сгълча се тя. Защо плачеш? Все още имаш власт. Използвай я!“

— Рубънс! — извика тя и свали ръце от лицето си. — Рубънс!

Скочи и се затича през градината с мисълта: „Той тъкмо вдигаше слушалката, когато аз излязох навън.“

— Рубънс! — отново извика тя. Колко ли време е минало оттогава? — Рубънс!

Когато нахълта в гостната, той тъкмо слагаше слушалката на мястото й.

— Боже мой, не!

Широко отворените й очи се втренчиха в него. Едва си поемаше дъх.

— Даяна, какво…

— Рубънс, направи ли го?

— Току-що разговарях със Скайлър. Той…

— Разговорът с Ню Йорк! — изкрещя тя. — Проведе ли го?

— Тъкмо се канех. Какво?

— Ох, слава богу! — Даяна затвори очи и пое дълбоко дъх.

Рубънс се приближи до нея; тя цялата трепереше. Той я прегърна.

— Скъпа, какво има?

— Не искам да се обаждаш — погледна го в очите.

— Но това е твой подарък. Разбира се, че…

— Просто не се обаждай! — тя съзнателно понижи глас и сложи ръка на гърдите му. — Само това искам.

— Останах с впечатлението, че силно желаеш обратното. Да не би да бъркам?

Даяна отново затвори очи и той усети силната тръпка, която премина през тялото й.

— Не, не бъркаш. Смъртта на Окейшо е нещо, за което се молих цели единайсет години.

— Тогава Остави ме да се обадя. Искам да те направя щастлива. Сега имаш власт, не го ли разбра?

— Точно това е. Имам власт, точно както и ти. Мариън беше прав. Трудното не е да постигнеш власт, а да знаеш какво да правиш с нея, когато я имаш. Мисля, че и Мейър се чувства по същия начин.

— Мейър ли? — погледът му се втвърди. — Ти какво знаеш за него?

— Когато бях в Сан Франциско — погледна го Даяна в лицето, — той дойде при мен.

— Защо не си ми казала досега?

— Не бях сигурна, че ще ме разбереш. Той се безпокои за теб, Рубънс. Смята, че прекалено много си заприличал на него. И е прав.

— А какво те кара да мислиш, че сега ще те разбера?

— Защото сега съм сигурна, че ме обичаш. Не мога да живея повече така, Рубънс. През целия си живот живях с насилие, без всъщност да съм го разбирала. Сега виждам, че аз… ти и аз затъваме все по-дълбоко в нещо като плаващи пясъци, без дори да го осъзнаваме. Аз бях твоята най-благоразположена ученичка, но едва сега си давам сметка каква съм станала. Когато разбрах как постъпи с Ашли, аз си обещах, че никога няма да допусна това да се повтори. Същото обещание дадох и на Мейър. Той е по-умен от теб, поне в моите очи. Той сключи с мен сделка — ще ми помогне да открия кой уби Маги, ако аз опазя теб. Но той ми даде урок. Предлагаше ми насилие и аз го приех. Приех го с охота. Сега разбирам, че ние с теб ще бъдем отхвърлени от обществото до края на дните си в случай, че не спрем до тук; не трябва да има връщане назад. Веднъж, много отдавна, когато се запознах с Орелио Окейшо, исках да стана точно такава — отхвърлена от обществото. И всяко решение, което вземах оттогава до този момент, беше свързано с постигането на тази цел. Сега знам, че вече не го искам. Не бива да го искам. Ашли е мъртъв. Никой от нас двамата не може да направи нищо в случая. Докато бъдещето е нещо друго — очите им се срещнаха в една безкрайна минута. — Аз заминавам — заяви накрая Даяна.

— Къде отиваш?

— Не знам. Някъде. Неапол е хубаво място като начало.

Последва дълго мълчание.

— Искам да дойдеш с мен, Рубънс.

Даяна потърси в очите му някакъв издайнически знак. Едва когато го изрече, тя разбра колко много значеше това за нея. Сърцето й лудо заби. Ами ако той предпочете да остане, какво ще прави тя тогава? Нямаше да отложи заминаването си, в това беше сигурна. Решението й бе дошло от самата й същност и не биваше да го отхвърля; а и не искаше. Ала мисълта да го напусне беше толкова болезнена, че сърцето й със сигурност щеше да се пръсне.

— Да свиквам със страха — това е, което отдавна съм разбрал.

— Сега ме имаш — каза Даяна.

— Не искам да те изгубвам — гласът му бе дрезгав.

— Тогава тръгни с мен — тя взе ръката му и я стисна. — Ще бъде страшно както за мен, така и за теб. Но поне ще знаем, че това е, което искаме и двамата — да почнем отначало.

— Не съм толкова стар за това — усмихна се Рубънс. — Чакай да си приготвя багажа.

— Няма нужда — спря го Даяна. — Хайде направо да тръгваме. Веднага.

— Е, добре де, поне „Оскарите“ да вземем.

— За какво са ни? Те принадлежат на това място, не е ли така? Ще ни чакат, ако някога се върнем.

— Ами къщата?

— Остави я на мексиканците да се грижат за нея. Както досега.