Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— И, естествено, твоят капитан не знае нищо за тази твоя предварителна ангажираност.

Сивите му очи потъмняха от вълнение.

— Той няма представа.

— Така си и мислех. Иначе щеше да те махне от този случай за по-кратко време, отколкото щеше да ти е нужно да му разкажеш историята. Поне дотолкова знам.

Боунстийл не отвърна нищо, продължи да я гледа в очите. Лъхаше й леко на тютюн, на одеколон и едва доловимо на пот. Но съчетанието не беше отблъскващо. Даяна наклони глава на една страна.

— И предполагам, че е било чисто съвпадение да ти бъде възложен този случай.

По устните му пробяга призрак на усмивка и изчезна.

— Няма такова нещо като чисто съвпадение. Аз подмамих Фицпатрик да го възложи на мен.

— И как го направи?

— Много просто. Заявих му, че няма да се заема. Завалията, той толкова е предвидим. Просто ми го набута в ръцете.

— Правилото за лична заинтересованост. Явно има голям смисъл.

— И това ми е известно — гласът му прозвуча мрачно. — Но детето е било на Найджъл, Даяна. Той е бил отговорен, независимо какво е смятала Марша. Не твърдя, че кучият син е трябвало да се ожени за нея. Но тя не заслужаваше такава съдба.

— Значи ще продължиш.

— Да — отвърна той, накланяйки се леко напред. — Докрай.

— Вече е време — съобщи Берил Мартин с твърдия си, кастрещ начин на говорене. Нямаше съмнение, че това беше факт, а не предположение, макар че според нейното мислене и едното, и другото бяха взаимозаменяеми, стига да излизаха от нейните уста. — Голямо цъкане се носи в този град — продължи тя. — Като бомба със закъснител, готова да избухне. Всеки го знае, Даяна. Дори враговете ти го чувстват и дланите им се изпотяват.

Рубънс погледна към Дори Спенглър, после обратно към Берил.

— Вече няма време — рече той — за каквито и да е фалове.

Берил му хвърли широка усмивка, средата на която леко се скри от върха на носа й.

— Абсолютно никакви.

Четиримата седяха около една безупречно подредена маса почти в дъното на „Льо Троазием“. Навън, на Мелроуз, беше тъмно и валеше — онзи кротък, безветрен дъжд, който падаше над Лос Анджелис, сякаш като възмездие за някакво древно престъпление. Но тук, в ресторанта, мястото, където — поне през този период на годината — можеше добре да се похапне, осветлението беше меко и слабо и хвърляше отблясъци в бледожълтия и зелен интериор и във финия кристал. Сервитьорите бяха облечени в черни смокинги и колосани бели ризи с папионки, а Антоан, салонният управител, беше толкова елегантен, че чак да настръхнеш. Казано накратко, „Льо Троазием“ имаше възможно най-европейската атмосфера, постигната някъде в Южна Калифорния.

Берил, ослепителна като какаду в сивобелезникавата си рокля, която ни най-малко не прикриваше туловището й, вдигна чашата си и след като се вгледа в матово остъклената лампа през бялото вино, внимателно отпи от течността. Вляво от нея, под нивото на масата, имаше сребърна кофа, пълна с лед, в която, наклонена, лежеше бутилката, покрита с влажна кърпа.

— Та да се върнем към изпотените длани — продължи Берил, оставяйки чашата си на масата. — Никога няма да познаете кой ми се обади тази сутрин по телефона — тя не изчака отговор; беше ясно, че никой не можеше да отговори. — Дон Блеър.

— Импресариото? — Спенглър въртеше в ръка вилицата си. — И какво иска?

— Един от клиентите му ще представи филм идната седмица — сега Берил гледаше така, сякаш току-що бе преглътнала най-вкусния залък. — Режисьор е Марк Наситър.

Даяна вдигна глава и очите на Берил се вторачиха в нейните.

— „Небесен огън“ — вметна Рубънс. — Гледах го, за войната в Камбоджа. Долнопробна работа. И какво?

Берил го пренебрегна за миг и попита Даяна:

— Познаваш ли го?

— Познавах го — отвърна Даяна. — Просто още едно лице от миналото ми.

— Разбирам — Берил се усмихна благо и сви рамене. — Както и да е, няма значение. Дон се обади рано-рано сутринта да пита какво, по дяволите, сме намислили да правим. „Противно на онова, което всеки от вас си мисли“, каза той, „всеки филм, който е номиниран, има вероятност да спечели.“ Долових уплаха в гласа му и така ми се прииска да мога да запиша разговора. „Всички вие, копелета такива, се държите тъй, сякаш «Оскар»-ът ви е вързан в кърпа. Има още цяла седмица. Всичко може да се случи.“

— И ти какво му отвърна? — поиска да узнае Спенглър; захилената му уста го издаваше, че историята му доставя удоволствие.

— Казах му — предпазливо започна Берил — да иде да гледа „Хедър Дюел“.