Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Тя се обади на Тай и се самопокани на гости.

Тай я посрещна на вратата и я прегърна.

— Доволна ли си, че се върна при Найджъл? — попита я Даяна.

— Ами след като Крис вече не е в групата, това няма особено значение за мен — с горчивина отвърна Тай.

— Групата няма да се разпадне.

Но Даяна не беше убедена в това. Дори беше сигурна, че така ще стане и сега Тай го потвърди.

— Найджъл твърди, че всичко ще продължи както досега, но аз го познавам много добре. Той е слабохарактерен. Каквато и творческа искра да е имал някога, тя вече е изгоряла. Прекалено дълго се облягаше на таланта на Крис.

Найджъл беше навън до плувния басейн. Като повечето изселили се от родината си британци той изглежда не можеше да се нарадва, че се е установил да живее на място, където винаги грее слънце. Сега се бе отпуснал в един шезлонг. Силка, който явно току-що му бе приготвил нещо за пиене, остави високата стъклена чаша на масичката до него.

— Силка — извика Тай, — ще приготвиш ли напитка за Даяна?

Той се изправи, сдържан и спокоен; по устните му заигра съвсем лека усмивка.

— „Столичная“ с лед и лимонов сок.

Любимото питие на Рубънс.

— Не — бавно рече Даяна. — Една пина колада ще ме задоволи напълно.

Силка кимна и се упъти към барчето. Очевидно вече знаеше какво да приготви за Тай.

Когато двете се приближиха до Найджъл, той се обърна към тях. Беше без слънчеви очила и присви очи. Не поздрави. Даяна беше сигурна, че той обвинява нея за постъпката на Крис.

— По дяволите! Имаш нахалството да идваш тук!

— Дойдох да се видя с Тай — отвърна Даяна.

— Странни приумици имаш — обърна се той към Тай, — но нито една от тях не ми харесва — Найджъл тръсна глава. — Разкарай я от тук.

— Престани да се държиш като хлапе — студено рече Тай, като го изгледа. — Даяна ще остане тук колкото иска.

— А кой те издържа теб?

— Нали не искаш да си тръгна… отново.

— Силка! — изрева Найджъл. — Направи нещо.

Силка се появи с питиетата и ги подаде на жените.

— Какво искаш да направя?

Найджъл отвори уста да каже нещо, погледна Тай и пак я затвори. Махна с ръка.

— О, иди да си налееш нещо и за себе си или прави каквото искаш.

Силка хвърли поглед към Даяна, преди да се отдалечи.

— Божичко!

Всички се обърнаха по посока на възклицанието.

Найджъл се затича към къщата.

— Какво има? — извика след него Тай.

Ала той вече бе изчезнал зад стъклената врата, оставяйки само белезникавото перде да се вее зад гърба му. След миг Найджъл отново се показа. В лявата си ръка стискаше маузер с къса цев.

Всички насочиха погледи към него. Даяна остави чашата си, без да е отпила от нея, и се затича към Силка. Почувства Тай до себе си.

— Найджъл!

— Това е проклетият койот, Тай!

Той бързо се втурна към задната страна на къщата. Останалите трима го последваха. Зад къщата на площ от около триста метра се простираше екзотична градина, която рязко преминаваше в доста стръмен хълм, част от верига от възвишения, които водеха към Топанга. Хълмът бе обрасъл с къпинови и зелени храсти, които се бореха за място сред гъсти насаждения от източени шумолящи евкалипти и широкостеблени акации.

За части от секундата Найджъл се озова сред храсталаците. Докато се придвижваше напред, той държеше пушката плътно до тялото си. Изглежда имаше останала следа от пътека, защото изненадващо бързо той се изкачи на хълма.

Таис беше начело, докато тичаха подире му. Пътят се оказа труден и когато го настигнаха, по лицата им се стичаха струйки мътна пот и тримата едва си поемаха дъх в жегата.

През дърветата се лееше слънчева светлина и хвърляше петна върху Найджъл, който се бе изправил в края на едно малко сечище. Беше отворил широко очи и душеше с ноздри. В юмрука му маузерът изглеждаше огромен.

Тай понечи да го заговори, но той й махна със свободната си ръка, за да я накара да млъкне.

— Проклетият звяр е точно тук някъде, сигурен съм. Видях го от басейна. Беше се вторачил в мен и ме приканваше да дойда тук — главата му се завъртя така, сякаш без това движение очите му не можеха да се отместят. — Вече цяла седмица ми се мярка, понякога чувам и стъпките му наоколо.

— Сигурно е гладен — обади се Даяна, оглеждайки листака.

Пеперуда прехвръкна, без много да бърза; високо над главите им тъмнокафяви сипки се стрелваха и радостно цвърчаха. Всичко си беше в реда на нещата.

— Не, не — прошепна Найджъл. — Тук нямам котка. Звярът дебне нещо друго.

— Какво например? — попита Даяна.