Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Една ръка се протегна към Даяна, дръпна я и за малко да я повали на земята. Рубънс я хвана и я издърпа настрани. Разнесоха се подсвирквания, чу се и пронизителният вой на полицейска сирена.

Полицаи си запроправяха път сред навалицата, разбутваха хората настрани и се придвижваха с прегърбени рамене и извадени палки. Те се вклиниха между хората и ги разпръсваха наляво и надясно. Някой извика от болка или от копнеж. След малко първият от полицаите застигна Рубънс и Даяна и ги избута навътре през портала.

Зад тях се промъкна още един полицай и двамата застанаха от двете им страни. Другите полицаи останаха навън и заеха места на горната площадка на стълбите. По улицата прииждаха още полицейски коли с пуснати сирени; фарове проблясваха, един затворнически фургон зави от ъгъла.

— Добре ли сте, госпожице Уитни? — попита един от полицаите. Беше млад човек, с руса коса, наситено сини очи и широки рамене.

— Да, струва ми се — отвърна тя.

Задната врата на фургона се отвори.

— А вие, господин Рубънс?

Полицаи се изсипаха от колата като сол от пробит пакет. Но тъй като Даяна вече не беше на стълбите, тълпата се бе отдръпнала и блъсканицата бе престанала.

— Да, да — досаден отвърна Рубънс; той плъзна длани по смокинга и надолу по панталоните си. — Но къде бяхте досега, по дяволите!

— Нашите извинения — рече полицаят, без да влага смисъл в думите си. Тонът му говореше: „Абе, ако не беше толкова важен, така щях да ти кажа да си гледаш проклетата работа!“ — Пристигнахме веднага, но никой не е очаквал подобно нещо — той махна неопределено във въздуха. — В смисъл, че тук не е Ню Йорк — полицаят се отдели от вратата, изваждайки от кобура на кръста си бележник; в ръката му щракна химикалка. — Извинете, госпожице Уитни… бихте ли… — и й поднесе тефтерчето.

Даяна се усмихна и му даде автограф.

— Не се безпокойте, сержант — рече тя все тъй усмихната. — Дойдохте точно на време.

В този момент той беше готов да се хвърли в огъня, само да му каже.

— Дали ще е възможно да се навъртате наоколо към края на церемонията и да ни осигурите ескорт до вкъщи?

— Ей, Майк — извика го другият полицай, — не знам дали…

— Питай по телефона — отвърна русокосият, без да се обръща; после с по-тих глас добави: — С най-голямо удоволствие, госпожице Уитни — взе тефтерчето и писалката от ръцете й. — Просто се огледайте за нас като излезете.

— Благодаря, Майкъл. Господин Рубънс и аз ще ви бъдем много признателни — тя особено наблегна на „аз“ и останалите думи почти не се чуха. Обърна се и хвана Рубънс под ръка.

— Госпожице Уитни?

— Да?

— Желая ви късмет! Ще ви стискаме палци.

— О, благодаря, Майкъл. Много мило от ваша страна.

Лицето му пламна и той се отдалечи.

Даяна и Рубънс минаха през втория ред врати и влязоха във фоайето. Видя го още щом направи първата крачка. Той забързан се приближи. Тъмнокожото му лице с черти на ястреб бе вирнато нагоре. Зле ушитият смокинг му седеше така, сякаш в последния момент го е взел под наем. Косата му беше по-дълга отпреди; смолисточерният й цвят сега бе омекотен от сребристи нишки, а брадата му беше съвсем прошарена. Стори й се, че преди векове го бе изхвърлила от дома си.

— Чаках този момент — рече той.

Гласът му беше същият — с особената метална нотка, от която изреченията му звучаха някак накъсано и несвойствено. Тя беше и един от елементите, която го правеше тъй добър оратор. Нямаше вид, че се чувства удобно в смокинга си. От въртене наляво-надясно и от душащата го яка по врата му се бе отбелязала черта.

— Рубънс, това е Марк Наситър.

Двамата се пренебрегнаха един друг със свирепия израз на заклети врагове.

— Какво искаш? — попита Даяна.

— Просто да те видя отново — по устната му беше полепнало парченце тютюн. — Да видя каква си станала — тъмните му очи бяха хлътнали. — Да видя на какво са те направили.

— Каквато и да съм станала, Марк, то си е от мен самата. Това са мои мечти.

— Сигурна ли си, мила?

Той се захили злобно и се повдигна на пръсти — навик, който беше придобил, за да компенсира ниския си ръст. За пръв път Даяна прозря суровостта в израза на лицето му; в погледа му се четеше неотстъпчивост, която явно винаги се е таила там. Марк отбеляза:

— Значи си сигурна, че в основата на всичко не е хипнотикът Свенгали, който дърпа конците — устните му се изкривиха презрително. — Какво ли е това чувство, което изпитваш, когато спиш с властен наркоман? — Той вдигна ръка, поглади брадата си и за миг я обгърна в шепата си. — Това е всичко, което си постигнала, момичето ми.