Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— И с каква цел? — Даяна видя как очите на Боунстийл проблеснаха подобно на хищен звяр, дебнещ в мрака.

— Помисли си, Даяна. Ти си полуирландка, католичка, сестра ти е член на ИРА. За какво би използвала самолета?

Даяна не знаеше, но проумя, че Хадър знаеше.

— За оръжие?

Боунстийл се усмихна и вдигна палец и показалец.

— За оръжие.

Тя въздъхна дълбоко.

— Ами Маги?

— Маги се е досетила. Или… — той пристъпи много близо до Даяна, — поне сега предположението е такова: „Акция на ИРА, възложена като отмъщение за нападенията, замислени от Шон Туми“.

— Но защо правиш тази връзка? Защо е направено така, че все едно Модред е извършил убийството?

— И това е обяснимо. За да се прикрие убиецът. Той е бил умело внедрен и прикриван с години. Защо да се разкрива сега?

— И в двата случая не ми харесва.

Боунстийл се изсмя силно.

— То не е направено, за да хареса на теб. Това е нещо, което не можеш да контролираш.

— Ти си го знаел, така ли? — злобно попита Даяна.

Той направи крачка встрани, сякаш да се отдалечи от думите й.

— От тук почти нищо не се вижда — каза Боунстийл. — Дърветата, високите хълмове закриват всичко, освен мъгливото зарево високо в небето на изток — обърна се той. — Но така е по-добре.

Извади нова цигара, но му отне известно време, преди да я запали поради нощния вятър, който се надигна и раздвижи листата наоколо.

Даяна мълчеше, прехвърляйки вероятно свои мисли в главата си, леко развълнувана, мъчейки се да определи докъде беше Даяна и откъде почваше Хедър.

— Не мисли за Силка — каза Боунстийл в мрака. — Той е интересна загадка. Но в края на краищата е само един контрабандист, дребна риба, поредната плячка, хванала се случайно в капана, който сме сложили, Найджъл е този, който ме интересува.

— Но откъде си толкова сигурен? — Даяна заобиколи колата и застана до Боунстийл.

Тук, върху гърбицата на възвишението въздухът беше по-чист; неприятната миризма на сяра и изгоряла гума, наслоена в смога, който се стелеше ниско над долината на Сан Фернандо постепенно се бе изпарила от ноздрите им. Даяна пое дълбоко въздух. Изглежда някъде наблизо имаше, положително имаше, въздушен коридор, водещ към морето, защото обонянието й долови влагата, тежкия дъх и фосфора така осезателно, сякаш се намираше на брега край Малибу.

Тялото на Боунстийл бе напълно неподвижно, силуетът му наподобяваше черен стълб, забит дълбоко в земята. Единствено живото червено око на цигарата описваше малки дъги в тъмнината, когато ръката му я поднасяше към устните и отново я сваляше до тялото му. Даяна чуваше ритмичното съскане на изпуснатия дим — сякаш вълна пропълзяваше лениво по пясъка.

— Навремето — изведнъж заговори Боунстийл и тя се стресна — познавах едно момиче — смехът, който последва, беше дрезгав като метла, стържеща по каменен тротоар и доста неприятен. — Беше много отдавна.

Даяна внимателно го наблюдаваше. Погледът му беше празен. Не виждаше нито нея, нито дърветата, нито ниското, плътно небе.

— Тя беше романтичка, въпросната Марша. Пълна с идеали и надежди. Фантазьорка — той пусна фаса на земята и го стъпка с върха на обувката си. — Беше красива като майка ми, дори повече. Имаше кестенява коса, очи с цвят на ирландска мъгла или… всъщност на нея й харесваше това определение. И имаше право — Боунстийл въздъхна дълбоко. — Запознах се с нея малко след като бях станал ченге. Тогава бях много отдаден на работата си. Бях много сигурен какво искам и, по-лошото, какво е най-доброто за мен — той сви рамене. — По онова време нещата ми изглеждаха доста сложни. Тя малко се ужасяваше от това, което съм и от това, в което си мислеше, че вярвам. Но то не й пречеше да ме обича, само правеше връзката ни по-трудна и по-сложна. Ту я доближаваше, ту я отдалечаваше от мен. Бяхме влюбени един в друг, живяхме известно време заедно — може би година и половина някъде. Беше и дълго време, и не съвсем дълго. Обичахме се безумно. Но накрая тя ме напусна. Това беше единственият начин да оцелеем и двамата. „Отивам си от теб, Боби, каза ми тя една вечер. Ще замина някъде колкото се може по-далеч. Замълча за миг, преди да продължи: Ще ти пиша, но ако ми обещаеш, че няма да тръгнеш след мен.“ И аз й обещах. След месец получих картичка от нея. Беше от Флоренция. Месец и половина по-късно дойде картичка от Гранада и накрая, в разгара на лятото, пристигна още една — от Ибиса 42 42 Испански остров от групата Балеарски острови. — Б.пр. .