Клайв Касслер - Кралството

— А защо спираме тук? — попита Сам.

— Най-вече от уважение. На местата, където има свещени пещери, се сформира съвет на старейшините, за да бди над тях. Пещерите тук още не са добре познати и старейшините много ги пазят. Ако не изразим почитанията си, ще се окажем от лошия край на поне десетина дула.

Излязоха от колата. Карна се провикна на непалски и след няколко мига от един потънал в сянка вход се показа възрастен мъж с маскировъчни панталони и яркосин анорак. Лицето му беше кафяво и дълбоко набраздено. Той изгледа групичката изпод белите си вежди и се усмихна широко.

— Намасте, Джак!

— Намасте, Пушпа!

Карна направи няколко крачки напред и двамата се прегърнаха, след което заговориха. Карна направи жест на Сам и Реми да се приближат.

Аджай ги спря:

— По-добре изчакайте тук. Пушпа е сгониер — портиер. Господин Карна му е добре познат, но подобни хора обикновено не вярват на непознати.

Карна и Пушпа продължиха разговора още няколко минути, старецът кимна и потупа Карна по раменете. Той се върна в крузъра.

— Пушпа ни разреши да продължим. Ще каже на един местен водач да ни чака при първите пещери.

— Как ще му каже? — попита Реми. — Не виждам никакви…

— Ръчно — отвърна Карна.

Посочи една остра скална издатина на върха на срещуположното възвишение. Там стоеше човек. Пушпа вдигна ръка и даде няколко сигнала с пръстите и дланта си. Човекът в далечината сигнализира на свой ред и се скри зад скалата. Карна каза:

— Докато стигнем, всички местни ще знаят, че идваме с разрешение.

— Значи, без гневни селяни с вили.

— Пушки — поправи съпругата си Сам.

Карна се усмихна окуражително.

— Без нито едно от двете. Тръгваме ли?

Поеха на изток, следвайки извивките на клисурата в продължение на три километра, докато не излязоха в едно пресъхнало речно корито. На около четиристотин метра след един мост в подножието на поредния хълм-термитник се гушеха няколко подобни на гомпа здания. Хълмът беше висок над сто метра и се простираше докъдето стигаше погледът на север и юг.

Аджай подкара крузъра към моста. Минаха на отсрещната страна и щом наближиха селцето сипеите и канарите отстъпиха на меки заоблени форми, покрити с фин ръждивокафяв пясък. Аджай спря автомобила до ниска каменна стена, която обграждаше селището. Излязоха на студения вятър. Пясък зашиба по якетата им.

— Остричък е, нали? — отбеляза Карна.

Сам и Реми му кимнаха, докато вдигаха качулките си. Сам надвика воя на вятъра:

— От тук пеша ли сме?

— Да. Натам. — Карна посочи към термитниците. — Хайде! — и ги поведе през пролука в стената по обграден от камъни път. В края им се изпречи плет от храсталаци. Карна продължи вляво. Излязоха на малък калдъръмен площад с бълбукащ фонтан в средата. Наоколо бе пълно със сандъчета, преливащи от червени и морави цветя.

— Отклоняват част от реката за напояване, канализация и фонтани обясни Карна. — Обичат фонтани.

— Прекрасно е! — възкликна Реми.

Не бе нужно много въображение, за да види човек откъде са тръгнали легендите за Шангри-Ла, помисли си тя. Насред най-негостоприемния пейзаж, сред който някога бяха бродели със Сам, те се озоваха в оазис. Бе неочаквано и много приятно.

На една дървена пейка седеше нисък мъж на средна възраст с кариран вълнен анорак и бейзболна шапка.

Той вдигна ръка за поздрав и се приближи до тях. Прегърнаха се с Карна и поговориха, а после Карна представи Сам и Реми.

— Намасте… намасте — каза мъжът с усмивка.

Карна също го представи:

— Това е Пушпа. — Преди да успеят да попитат, Карна добави: — Да, горе-долу същото като Пушпа от гомпата. Поне за нас звучи така — за тях интонацията е всичко. Пушпа ще ни заведе до пещерите. Ще пийнем чай с него, а после се залавяме за работа.

Джомсом, Непал

С раници на гръб малката групичка се върна по стъпките си до колата, подмина я и последва Пушпа покрай скалната стена, първо на юг, а след това на изток от другата страна на селото чак до подножието на възвишенията — термитници.

— Внезапно се почувствах много дребна — подметна Реми през рамо.

— Много! — съгласи се с нея Сам.

Когато зърнаха скалите за пръв път, може би от разстоянието, а може би и заради фантасмагоричната им форма, те заприличаха на семейство Фарго на декор от научнофантастичен филм. Сега, когато двамата стояха в сянката им, ги обзе страхопочитание.

Пушпа беше спрял и търпеливо чакаше Сам и Реми да спрат да зяпат и да снимат. Повървяха още десетина минути и стигнаха до процеп в скалната стена — малко по-висока от Сам. Един по един всички се промъкнаха през отвора и се озоваха на пътека, подобна на тунел. Над главите им гладките ръждивокафяви стени почти се докосваха и между тях оставаше само тясна ивица синьо небе.