Майкл Коннелли - Блондинка в бетона

Репортерът дълго гледа към Бош. После погледна пистолета, като че ли да се убеди, че владее положението и ще се измъкне. Револверът беше мощна примамка. Бош разбра, че сега вече го държи в ръцете си.

— Статията трябваше да излезе онази събота. Така беше по план. Но някой от тъпите редактори я е задържал и я пусна в понеделник. Аз бях изпратил писмото, преди да погледна вестника онази събота. Това беше единствената ми грешка. Но голямата грешка я допусна ти.

— О, така ли? Коя е тя?

— Че дойде тук сам…

Сега Бош запази мълчание.

— Защо дойде тук сам, Бош? По същия начин ли постъпи и с Майстора? Отиде сам, за да можеш хладнокръвно да го убиеш?

Бош се замисли.

— Това е хубав въпрос.

— Е, добре, това пък е твоята втора грешка. Да си помислиш, че аз съм също така безпомощен срещу теб като него. Той беше едно нищо. Ти го уби и той затова си заслужаваше да умре. Но сега ти си този, който си заслужи смъртта.

— Дай ми пистолета, Бремер.

Той се засмя, като че ли Бош му казва някаква глупост.

— Да не мислиш…

— Колко бяха? Колко жени са погребани там?

Очите на Бремер горделиво светнаха.

— Достатъчно. Достатъчно, за да задоволят моите специални изисквания.

— Колко? Къде са те?

— Никога няма да узнаеш, Бош. Това ще бъде твоята мъка, последната ти мъка. Никога да не узнаеш. И да загубиш.

Бремер вдигна пистолета, така че мерникът да сочи сърцето на Бош. Дръпна спусъка.

Бош го гледаше в очите, докато отшумяваше металическият звук. Бремер дръпна спусъка отново и отново. Същият резултат. В очите му се надигна ужас.

Бош се пресегна към чорапа си и извади пълнителя, зареден с петнадесет патрона. Той сви юмрука си около него и с едно бързо движение скочи от дивана и уцели с юмрук Бремер в челюстта. Ударът и изненадата отхвърлиха репортера в креслото. Под силата на тежестта му и на удара то се преобърна назад и той падна на пода. Изпусна смита и Бош бързо го грабна, изхвърли празния пълнител и зареди пълния.

— Стани! Стани, твойта мамка!

Бремер се подчини.

— Сега ще ме убиеш ли? Това ли е то, още едно убийство за стрелеца?

— Зависи от теб, Бремер.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че много ми се иска да ти пръсна черепа, но за да го сторя, ти пръв трябва да ме предизвикаш, Бремер. Точно като Майстора. Играта беше в неговите ръце. Сега е в твоите.

— Виж, Бош, аз не искам да умирам. Всичко, което казах… аз просто си играех с теб. Ти правиш грешка. Нека се разберем. Моля те, само ме заведи в участъка и всичко ще се оправи. Моля те.

— Те така ли се молеха, когато увиваше вратовете им с каишката? А? Караше ли ги да ти се молят за живота си? Или за смъртта си? Ами Чандлър? Накрая тя молеше ли те да я убиеш?

— Заведи ме в участъка. Арестувай ме и ме заведи.

— Тогава застани с лице към стената, дебело копеле такова, и си сложи ръцете зад гърба.

Бремер се подчини. Бош хвърли цигарата си в пепелника на масата и последва Бремер до стената. Когато заключи белезниците около китките на репортера, раменете на Бремер се отпуснаха, защото той, изглежда, се почувства в безопасност. Започна да извива ръцете си и опъна китките си в белезниците.

— Виждаш ли? — каза той. — Виждаш ли, Бош? Аз правя белези по китките си. Ако ме убиеш, те ще видят белезите и ще разберат, че е било екзекуция. Аз не съм тъпак като Чърч, когото ти уби като животно.

— Да, така е, ти знаеш всички параграфи, нали?

— Всичките. А сега ме заведи в участъка. И още преди да се събудиш утре, аз ще съм на свобода. Знаеш ли сега какво си постигнал? Просто едно откачено предположение на един полицай мошеник. Дори и федералният съд се съгласи, че ти отиваш твърде далеч, Бош. Тая няма да я бъде. Нямаш доказателства.

Бош го обърна към себе си, така че лицата им бяха на не повече от шестдесет сантиметра и биреният им дъх се смесваше.

— Ти го направи, нали? И мислиш, че ще се отървеш, така ли?

Бремер го гледаше и Бош отново видя блясъка на гордост в очите му. Локи беше прав по отношение на него. Той злорадстваше. И не можеше да млъкне вече, макар да знаеше, че животът му може да зависи от това.

— Да — каза той с нисък, странен глас. — Аз го направих. Аз съм този човек. И да, аз ще се измъкна. Почакай и ще видиш. А когато бъда на свобода, ти ще мислиш за мен всяка нощ до края на живота си.

Бош кимна.

— Но аз никога не съм ти казвал това, Бош. Това ще бъде само твое твърдение срещу моето. Полицай мошеник — това никога няма да стигне до съда. Те няма да посмеят да те пуснат там срещу мен.