Майкл Коннелли - Блондинка в бетона

Бош се наведе по-близо до него и се усмихна.

— Тогава предполагам, че съм направил добре, като съм записал всичко.

Бош отиде до радиатора и измъкна миникасетофона измежду две от ребрата. Той го вдигна на дланта си, за да може Бремер да го види. Очите на Бремер се изпълниха с ярост. Беше измамен. Беше надхитрен.

— Бош, този запис е недопустим. Това е измамничество. Аз не съм бил уведомен. Аз не съм уведомен!

— Сега аз те уведомявам за правата ти. Досега ти не беше арестуван. Нямаше защо да те уведомявам, докато не те арестувам. Нали знаеш полицейската процедура.

Бош му се усмихваше и го побутваше.

— Хайде да тръгваме, Бремер — каза той, след като се измори да се чувства победител.

По ирония на съдбата Бош почувства наслада, когато във вторник сутринта прочете статията на Бремер за убийството на Хани Чандлър. Тя бе публикувана точно под главата на първа страница във вестника. Беше оставил репортера в районния затвор без право на освобождаване под гаранция малко преди полунощ и не беше съобщил в отдела за връзки с медиите. Така светът не беше научил за последните събития и сега във вестника на първа страница се мъдреше статия за убийство, написана от убиеца. Това се хареса на Бош. Докато четеше, той се усмихваше.

Единственият човек, на когото Бош каза, бе Ървинг. Беше му се обадил чрез комуникационния център по телефона и в половинчасовия разговор бе разказал на заместник-началника за всяка стъпка, която бе предприел, и всички доказателства, които бяха довели до ареста. Ървинг нито поздрави, нито се скара на Бош за това, че е извършил ареста сам. Едното или другото щеше да дойде по-късно, когато се разбере дали арестуването отговаря на законните основания. И двамата мъже знаеха това.

В девет часа сутринта Бош беше седнал пред бюрото на чиновника в канцеларията на районния съдия. За втори път в продължение на осем часа той внимателно обясняваше подробностите от случилото се и пускаше записа от разговора с Бремер. Заместник районният съдия, който се казваше Чап Нюел, докато слушаше, си водеше записки в жълтия бележник. Той често повдигаше вежда или поклащаше глава, тъй като звукът не беше добър. Гласовете от хола на Бремер резонираха в металните ребра на радиатора и от лентата се чуваше слабо ехо. Но най-важните думи се разбираха добре.

Бош само гледаше, без да каже дума. Нюел изглеждаше млад. Вероятно не бяха минали и три години, откак е завършил университета. Тъй като арестът още не беше вдигнал шум нито във вестниците, нито по телевизията, той не получи вниманието на някой от по-старшите адвокати. По силата на рутинната практика беше отишъл при Нюел.

Когато лентата свърши, Нюел написа още няколко реда, като че ли да покаже, че си знае работата, и вдигна поглед към Бош.

— Не сте казали нищо за това какво сте намерили в къщата.

— Снощи претърсих набързо и не съм намерил нищо. Сега там има други хора със заповед, които претърсват внимателно.

— Е, надявам се да намерят нещо.

— Защо, тук вие имате всичко на лентата.

— Да, добра работа, Бош. Наистина добра.

— Като го чувам от вас, за мен значи много.

Нюел го погледна, но после сведе очи. Не беше сигурен, че му говори сериозно.

— Но… хм…

— Но какво?

— Е, няма съмнение, че можем да го задържим заради това. Тук има много…

— Но, какво?

— Преценявам го от гледна точка на адвоката по защитата. Всъщност с какво разполагаме ние? С много съвпадения. Той е левак, пуши, знаел е детайлите по случая на Майстора. Но всичко това няма тежест като доказателство. Защото може да бъде казано за много други хора.

Бош започна да пали цигара.

— Моля ви, недейте да…

Той вдъхна дима и го издуха към адвоката.

— … няма значение.

— Ами бележката и печата на плика?

— Това е добре, но е сложно и трудно да се заловим само за него. Един добър адвокат може да накара съдебните заседатели да погледнат на него като на още едно съвпадение. Опитвам се да ви обясня, че изходът на делото може да бъде доста затруднен.

— Ами записът, Нюел? От записа се чува как той си признава. Какво повече иск…

— Но и по време на признанието той отрича самото признание.

— Но не и в края.

— Виж, аз не смятам да ползвам записа.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш добре какво искам да кажа. Той е признал, преди да го уведомиш за правата му. Това предизвиква предположения за измама.

— Тук няма измама. Той знае, че съм ченге, и независимо дали съм го уведомил или не, си знае правата. При това беше насочил проклетия револвер към мен. Той направи тези изказвания без принуда. А когато бе арестуван официално, аз го уведомих.