Майкл Коннелли - Блондинка в бетона

Бремер поклати глава, като че ли се разправяше с дете. Мерникът на пистолета падна към гърдите на Бош.

— Виж какво, мой човек. Днес, когато ти казвах това, аз се опитвах да ти повдигна настроението, ясно? Не знаех дали тя е жива или мъртва. Никой съд няма да повярва на твърдението ти.

Бош му се усмихна бляскаво.

— Е, значи поне ме прехвърли от моите шефове към съда. Предполагам, че разказът ми става интересен, нали?

Бремер му отвърна със студена усмивка и пак вдигна пистолета.

— Това ли е всичко, Бош? Само това ли знаеш?

— Запазих най-хубавото за накрая.

Той запали цигара, без да отклонява за миг погледа си от Бремер.

— Спомняш ли си как преди да убиеш Чандлър, си я измъчвал? Трябва да си го спомняш. Ти си я хапал. И си я горил с цигара. Е, добре, всички, които бяха днес там, в тази къща, се чудеха защо Последователя се е променил. Защо е правил тези нови неща. Защо е променил шаблона си. Локи, психологът, беше най-объркан от всички. Ти наистина му разгони фамилията, мой човек. На мен даже ми хареса това, Бремер. Но виждаш ли, той просто не знаеше това, което аз знаех.

Той остави последните си думи да увиснат във въздуха. Знаеше, че Бремер ще се хване на въдицата.

— И какво си знаел ти, Шерлок?

Бош се усмихна. Сега вече бе възвърнал контрола си изцяло.

— Знаех защо си й го направил. Беше просто. Ти си искал да си вземеш писмото, нали? Но тя не е пожелала да ти каже къде е. Виждаш ли, тя е знаела, че независимо дали ще ти го даде или не, ще е мъртва. Затова е решила да понесе всичко, което си й сторил. Понесла го е, но не ти е казала. Тази жена имаше силна воля и в края на краищата тя те победи, Бремер. Тя те хвана. Не аз.

— Какво писмо? — обади се едва-едва Бремер след дълго мълчание.

— Същото, което ти разгони фамилията. Ти не го намери. Къщата е голяма, за да се претърси, особено когато върху леглото лежи мъртва жена. Трудно би било да се дадат свестни обяснения, особено ако някой вземе да се отбие там. Но ти не се бой. Аз го намерих. Аз го взех. Много е лошо, че ти не си чел Хоторн. То беше там, в книгата му. Много лошо. Но както вече казах, тя те победи. Може би все пак понякога има правосъдие на тоя свят.

Бремер вече не беше така оживен. Бош го гледаше и помисли, че се справя добре. Почти постигаше целта си.

— Тя бе запазила и плика също, за твое учудване. Аз намерих и него. И така, аз също започнах да се чудя. Защо той ще я измъчва за тази бележка, след като тя е същата, като онази, която е оставил на мен? Тя беше просто фотокопие. И тогава загрях. Ти не си искал бележката. Ти си искал плика.

Бремер сведе поглед към ръцете си.

— Е, как се справям? Пропускам ли нещо?

— Нямам представа — каза Бремер, като отново вдигна очи. — Ти така бълнуваш, че започвам да се тревожа.

— Добре де, аз имам само да се притеснявам дали шефовете ще ми повярват, не е ли така? И аз ще им обясня, че стихотворението в писмото е написано в отговор на репортажа, който се появи в пресата в понеделник, деня, в който започна процесът. Но печатът върху плика е от предната събота. Видя ли? Ето къде е загадката. Откъде ще знае Последователя два дни преди статията да излезе във вестника, че да пише за това в стихотворението си? Отговорът, разбира се, е, че той, Последователя, е знаел предварително за статията. Той я е написал. Това също обяснява и откъде ти си знаел за бележката, спомената в статията ти на следващия ден. Ти сам си си бил информатор, Бремер. И това ти е грешка номер три. Три грешки, и си вън от играта.

Тишината, която последва, беше толкова пълна, че Бош чуваше тихото съскане, идващо откъм бутилката с бира на Бремер.

— Ти забравяш нещо, Бош — най-накрая каза Бремер. — Аз държа пистолета. Я кажи сега, на кого друг си разказал тази шантава история?

— Чакай само да приключа докрай — каза Бош. — Новото стихотворение, което остави за мен сега през почивните дни, беше само прикритие. Ти искаше да накараш психолога, а и всички останали да си помислят, че си убил Чандлър, за да направиш услуга на мен или в пристъп на лудост, нали?

Бремер не каза нищо.

— По този начин никой нямаше да се сети за истинската причина, поради която си я убил. За да си вземеш бележката и плика… По дяволите, ти като репортер се познаваше с нея. Тя вероятно те е поканила да влезеш, когато си почукал на вратата й. Така както и ти ме покани да вляза тук. Познанствата крият опасности, Бремер.

Бремер пак не каза нищо.

— Отговори ми на един въпрос, Бремер. Любопитен съм да знам защо си оставил при нас едната бележка, а другата си изпратил по пощата. Знам, че като репортер ти си можел да влезеш в участъка, да я оставиш на гишето и никой нямаше да си спомни за това. Но защо си й я изпратил по пощата? Очевидно това е било грешка… затова си отишъл и си я убил. Но защо си го направил?