Майкл Коннелли - Блондинка в бетона

— Гадничко е там, а?

— Това записваш ли го или не?

— Както кажеш.

Бош отвори вратата на колата.

— Ако не записваш, да, доста гадничко е там. А ако записваш, не коментирам.

Той се наведе и се направи, че търси нещо в жабката на колата и не го намира.

— Как го наричате тоя вие, а? Искам да кажа, че след като Майстора вече го няма, на тоя как му викате?

— Последователя. Това не се записва също. Ясно? Питай Ървинг.

— Ясно.

— Да… мисля, че на вас репортерите името ще ви хареса.

Бош извади празния пакет цигари от джоба си, смачка го, хвърли го вътре в колата и затвори вратата.

— Дай една цигара, а?

— Готово.

Бремер извади от джоба на сакото си пакет „Марлборо“ и го тръсна да се покажат цигарите, след което го поднесе към Бош. После му запали цигарата със своята „Зипо“. С лявата ръка.

— В адски град живеем, Хари, не е ли така?

— Да. Този град…

В 7,30 събота вечер Бош седеше в колата си на паркинга зад „Вибиана“ в центъра на града. От мястото си той можеше да наблюдава половината пресечка нагоре по Втора улица до ъгъла със „Спринг“. Но не виждаше сградата на „Таймс“. Сега това нямаше значение. Той знаеше, че всеки служител на „Таймс“, който няма привилегията да оставя колата си в служебния гараж, трябва да пресече ъгъла на „Спринг“ и „Втора“, за да стигне до някой от гаражите за служещите, намиращи се на около половин пресечка надолу по „Спринг“. Чакаше Бремер.

След като напусна къщата на Хани Чандлър, където бе извършено поредното убийство, той се прибра у дома си и спа два часа. После се разхожда из къщата си на хълма и мисли за Бремер. Едва сега осъзна колко идеално пасваше той на шаблона. Обади се на Локи и му зададе още няколко общи въпроса за психологията на Последователя. Но не каза на Локи за Бремер. Не каза на никого всъщност, защото си помисли, че ако сгреши за трети път, просто ще бъде вън от играта. Състави си план, после мина през управлението в Холивуд да зареди колата си и да вземе необходимото му оборудване.

И сега чакаше. Наблюдаваше плътната процесия бездомни хора, които се движеха надолу по Втора улица. Като че ли подчинени на повика на сирена, те се насочваха към сградата на мисионерската организация на Лос Анджелис, намираща се на две пресечки оттук, за да получат храна и легло за през нощта. Много от тях носеха или бутаха пред себе си в колички от супермаркети цялото си имущество.

Бош не отклоняваше поглед от пресечката, но мислите му бяха далеч оттук. Мислеше за Силвия и се чудеше какво ли прави тя сега, за какво мисли. Надяваше се, че няма да й е необходимо много време, за да реши, защото знаеше, че собствените му защитни реакции бяха започнали да действат. Той вече обмисляше положителните страни на живота си, ако стане така, че тя не се върне при него. Казваше си, че тя го е направила слаб. Нали, когато намери бележката от Последователя, помисли първо за нея? Да, тя го бе направила уязвим. Казваше си: „Нека си иде, тя не е подходяща за мисията на моя живот.“

Когато видя Бремер да излиза иззад ъгъла и да се насочва към гаражите, сърцето му засили ритъма си. След това човекът се скри зад една от сградите. Бош бързо завъртя стартера, излезе от Втора улица и се насочи нагоре по „Спринг“.

Малко по-нататък Бремер влезе в новопостроения гараж, а Бош остана да наблюдава изхода и да чака. След пет минути от вратата се показа синя „Тойота Селика“ и забави ход, докато шофьорът се огледа и тръгне по „Спринг“. Бош ясно видя, че това е Бремер, и подкара след него.

Бремер се насочи на запад към Бевърли и Холивуд. Спря веднъж във „Вонс“ и излезе след петнадесет минути с торба с храна. После се насочи към квартала с еднофамилни къщи на север от студиото „Парамаунт“. Паркира колата си в гаража зад една малка къща с гипсова мазилка. Бош паркира на тротоара пред съседната къща и зачака.

Всички къщи в околността бяха приблизително еднакви. Кварталът се бе появил след победата във Втората световна война, когато тук бяха построили домове за завръщащите се от армията. За да се купи тук място, сега сигурно човек трябваше да има генералска заплата. Но през осемдесетте, не беше толкова скъпо.

На всяка полянка пред къщите имаше малка табела. Бяха от различни фирми за охрана, но надписът гласеше едно и също: „Въоръжена защита“. Беше епитафия на града. Понякога Бош си мислеше, че надписът „Холивуд“ трябва да бъде свален от хълма и на негово място да се сложат тези две думи.