Майкл Коннелли - Блондинка в бетона

Като се наведе напред и подпря лакти върху коленете си, той задържа бутилката в дясната си ръка и загледа Бремер, който не отклони очи от него. От разговора с Локи знаеше, че съвестта на Последователя няма да го накара да признае нищо. Той нямаше съвест. Единственият начин беше измамата да предизвика неговата гордост. Почувства увереността да се възвръща. Гледаше Бремер свирепо, с пронизващ поглед.

— Какво има? — бързо попита репортерът.

— Кажи, че си го направил заради статиите или заради книгата. Да хванеш мястото под главата, да издадеш бестселър, каквото и да е. Но не ми казвай, че си онзи болен страхливец, какъвто психологът казва, че си.

— Ама за какво говориш?

— Изплюй камъчето, Бремер. Ти си и знаеш, че аз знам, че си ти. За какво иначе ще си губя времето тук?

— Майст… Последователя? Казваш, че аз съм Последователя? Да не си луд?

— А ти? Ето това искам да знам.

Бремер мълча дълго. Като че ли се изучаваше, също като компютър, който пресмята сложно уравнение и на монитора му само просветва надписа: „Моля, изчакайте.“ Най-после намери отговора и очите му отново се впериха в Бош.

— Мисля, че трябва да си идеш, Хари. — Той стана. — Съвсем очевидно е, че след като си бил под напрежение с това дело и новия случай и… Аз мисля…

— Ти си онзи, който греши, Бремер. Направи много грешки. Много.

Бремер изведнъж се хвърли върху Бош, като се извъртя така, че лявото му рамо удари Хари в гърдите и го събори върху дивана. Бош усети как въздухът напусна гърдите му и остана безпомощен, докато Бремер бъркаше с ръце под сакото му и взе пистолета. После Бремер отскочи, щракна затвора и насочи оръжието към лицето на Бош.

След близо минута мълчание, през която двамата мъже просто се гледаха, Бремер каза:

— Признавам само едно нещо. Ти ме изигра, Хари. Но преди да продължим този разговор, има нещо, което аз трябва да направя.

Тялото на Бош се изпълни с очакване и чувство на облекчение. Той се опита да не го показва. Опита се да изобрази ужас на лицето си. Гледаше към пистолета с широко отворени очи. Бремер се наведе над него и прекара тежката си ръка по гърдите на Бош, между чатала и после отстрани. Не намери кабел.

— Извинявай за интимността — каза той. — Но ти не ми вярваш и аз на теб също, нали?

Бремер се изправи, отстъпи и седна.

— Сега. Не ми е работа да ти напомням, но ще го направя. Тук предимството е на моя страна. Така че отговаряй на въпросите ми. Какви грешки? Какви грешки съм допуснал? Кажи ми къде съм сгрешил, Хари, или ще ти пръсна черепа с първия куршум.

Бош го измъчи няколко секунди с мълчание, докато мислеше как да действа.

— Добре — започна най-после той. — Нека първо се върнем към началото. Преди четири години ти знаеше всичко по случая на Майстора. Като репортер. От самото начало. Твоите статии за първите случаи накараха управлението да създаде целевия екип. Като репортер ти имаше достъп до разследването на заподозрените, вероятно си чел и докладите от аутопсиите. Ти също така си имаше източници за информация като мен и вероятно половината от хората в целевия екип и в моргата. Тоест ти си знаел какво е правел Майстора. Чак до кръстчето на нокътя на крака. Знаел си. После след смъртта на Майстора ти го описа в книгата си.

— Да, знаех. Но това нищо не значи, Бош. Много хора знаеха.

— О, вече сме на Бош. Няма вече Хари? Да не би изведнъж да съм ти паднал в очите? Или пистолетът ти дава чувството, че вече не сме равни?

— Майната ти, Бош. Ти си глупак. Нищо не си открил. Я кажи, какво друго разбра? Знаеш ли, това е страхотно. Определено си заслужава да му отделя една глава в книгата, която пиша за Последователя.

— Какво друго открих? Открих бетонената блондинка. И бетона. Знаеш ли, че си хвърлил пакета от цигарите, когато си наливал бетона? Спомняш ли си това? Тръгваше си вече към къщи, искаше да запалиш и бръкна в джоба си, а там нямаше нищо… Виждаш ли, точно както и Беки Камински, пакетът беше там. Чакаше ни. „Марлборо“ — пакет. Това е твоята марка, Бремер. Това е грешка номер едно.

— Много хора ги пушат. Пожелавам ти късмет с това откритие пред шефовете.

— И много хора са леваци като теб и Последователя. И като мен. Но има още. Искаш ли да го чуеш?

Бремер отклони поглед към прозореца и не каза нищо. „Може би е трик“ — помисли Бош. Може би искаше Бош да посегне към пистолета.

— Хей, Бремер! — почти изкрещя той. — Има още.

Лицето на Бремер се обърна и очите му светнаха към Бош.

— Днес, след произнасянето на присъдата, ти каза, че аз трябва да съм щастлив, защото тя ще ощети града само с два кинта. Но когато пихме с теб миналата вечер, спомняш ли си колко нашироко ми обясни как Чандлър ще отмъкне от общината на града поне стотина хиляди, ако спечели дори и един долар присъда от съда? Спомняш ли си? И така, това ме кара да мисля, че когато тази сутрин ти ми каза, че присъдата ще струва само два долара, ти си бил сигурен, че наистина ще са само два, защото си знаел, че Чандлър е мъртва и няма да си поиска хонорара. Ти си го знаел, защото ти си я убил. Грешка номер две.