Майкл Коннелли - Хари

— Изнасилил ли я е?

Бош поклати глава.

— Сигурно се е опитал, но не е успял да го вдигне.

Няколко минути пътуваха в мълчание.

— Добър си, Бош — каза Частейн. — Нищо не ти убягва.

— Да бе, иска ми се да е така.

Частейн паркира пред модерния небостъргач „Плейс“. Преди да излязат навън, нощният портиер се приближи към тях или за да ги посрещне, или за да им каже да преместят колата. Бош отиде при него и му обясни, че Хауард Елайъс е бил убит на по-малко от една пряка оттам и че трябва да претърсят апартамента му, за да се уверят, че няма други жертви или че някой не се нуждае от помощ. Портиерът се съгласи, но заяви, че трябва да ги придружи. Хари категорично му нареди да остане във фоайето и да чака другите полицаи, които щяха да пристигнат.

Апартаментът на Хауард Елайъс се намираше на двадесетия етаж. Асансьорът се движеше бързо, но мълчанието между Бош и Частейн правеше пътуването да изглежда по-дълго.

Стигнаха до апартамент 20Е и Бош позвъни на вратата. След като не получи отговор, той се наведе и отвори куфарчето си на пода, после извади ключовете от торбичката, която по-рано му беше дал Хофман.

— Не мислиш ли, че би трябвало да изчакаме заповедта за обиск? — попита Частейн.

Бош вдигна поглед към него, докато затваряше и заключваше куфарчето си.

— Не.

— Онова, дето го каза на портиера, че някой можело да се нуждае от помощ бяха пълни глупости.

Хари се изправи и започна да опитва ключовете в двете ключалки на вратата.

— Спомняш ли си какво ми каза по-рано? Че в крайна сметка ще трябва да ти се доверя? От този момент започвам да ти се доверявам, Частейн. Нямам време да чакам заповедта. Влизам още сега. Разследването на убийство е като акула. Или трябва постоянно да плува, или умира.

Той отключи първата ключалка.

— Ти и твоята скапана риба. Първо ловеше обикновена риба, сега пък акули.

— Ако внимаваш, Частейн, може пък и ти да се понаучиш.

В момента, в който произнесе последната дума, Хари отключи и втората ключалка. Той погледна към другия детектив, намигна му и отвори вратата.

Влязоха в средно голяма дневна със скъпи кожени мебели и библиотечни шкафове от черешово дърво. Прозорците и балконът гледаха на юг към центъра на града. Апартаментът беше изрядно подреден, освен части от петъчен брой на „Таймс“, пръснати по черния кожен диван, и празна кана за кафе, оставена върху стъклената масичка.

— Хей? — извика Бош, за да е сигурен, че в жилището няма никой. — Полиция. Има ли някой?

Никакъв отговор.

Той остави куфарчето си върху масата в трапезарията, отвори го и извади чифт латексови ръкавици. Попита Частейн дали иска, но детективът от вътрешния отдел отклони предложението му.

— Няма да пипам нищо.

Разделиха се и започнаха първоначален бърз оглед на апартамента. Останалите помещения бяха също толкова подредени, колкото и дневната. Имаше две спални, едната от тях с балкон, който гледаше на запад. Нощта бе ясна и се виждаше чак до Сенчъри Сити. Бош проследи светлините, които стигаха до морето при Санта Моника. Частейн влезе в стаята зад него.

— Няма кабинет — съобщи той. — Втората спалня прилича на гостна. Може би там е криел свидетелите си.

— Добре.

Бош разгледа бюрото. Нямаше снимки или каквито и Да е вещи от особено личен характер. Същото се отнасяше за нощните шкафчета от двете страни на леглото. Спалнята приличаше на хотелска стая и в известен смисъл си беше такава — ако Елайъс я бе използвал само от време на време, докато се готви за съдебните си процеси. Леглото беше оправено и това направи впечатление на Бош. Адвокатът се намираше насред подготовката си за важно дело, бе работил денонощно и все пак сутринта беше намерил време да си оправи леглото. Няма начин, помисли си Хари. Или го бе оправил, защото е щяло да има гост, или не го бе оправил той.

Изключваше се възможността да има прислужница, защото тя би прибрала разхвърляните страници от вестника и празната кана от дневната. Не, леглото бе оправил Елайъс. Или някой друг, който е бил с него. Това беше инстинкт, резултат от дългогодишно изучаване на човешките навици, но в момента Бош бе сигурен, че в играта участва друга жена.

Отвори чекмеджето на нощното шкафче, върху което имаше телефон. Вътре откри бележник и прелисти страниците. Много от имената му бяха известни. Повечето бяха адвокати, за които беше чувал или дори познаваше. Но едно име го накара да се замисли. Карла Ентренкин. Тя също бе адвокатка, специализирала се в случаи, свързани с нарушаване на граждански права — или поне допреди година, когато полицейската комисия я назначи за главен инспектор в лосанджелеското полицейско управление. Направи му впечатление, че Елайъс има и служебния, и домашния й телефон. Последният беше написан неотдавна, защото мастилото бе по-тъмно. Като че ли беше прибавен дълго след записването на служебния номер.