Майкл Коннелли - Хари

Райдър стоеше до висок чернокож мъж с посивяваща коса точно пред вратата на станцията на Ейнджълс Флайт. Когато Бош се приближи до тях, двамата се усмихваха на нещо.

— Господин Пийт, това е Хари Бош — представи ги тя. — Той ръководи следствието.

Пийт се ръкува с него.

— Най-ужасното нещо, което съм виждал през живота си. Най-ужасното!

— Съжалявам, че е трябвало да го видите, господине, но се радвам, че сте готов да ни помогнете. Защо не влезете вътре да седнете? Ще дойдем при вас само след няколко минути.

Когато Пийт влезе в станцията, Бош погледна към Райдър. Нямаше нужда да пита нищо.

— Точно, както каза Гаруд. Не чул нищо и не видял много, докато мотрисата стигнала до горната спирка и той отишъл да я заключи. Не забелязал никой да се мотае и долу.

— Има ли вероятност да ни заблуждава?

— Не, струва ми се. Мисля, че казва истината.

— Пипал ли е труповете?

— Не. Имаш предвид часовника и портфейла ли? Съмнявам се да ги е взел той.

Бош кимна.

— Нещо против да му задам няколко въпроса?

— Заповядай.

Той влезе в малкото помещение и Райдър го последва. Елдридж Пийт седеше на масата и разговаряше по телефона.

— Трябва да затварям, скъпа — каза той, когато ги видя. — Полицаят иска да разговаря с мен.

Операторът затвори слушалката.

— Беше жена ми. Искаше да знае кога ще се прибера вкъщи.

Бош кимна.

— Господин Пийт, влязохте ли в мотрисата, след като видяхте труповете?

— Не, господине. Хм, сториха ми се съвсем мъртви. Видях много кръв. Помислих си, че трябва да ги оставя както са си.

— Познавахте ли някой от жертвите?

— Ами, не можех да разгледам хубаво мъжа, но ми заприлича на господин Елайъс заради хубавия костюм. Познах и жената. Искам да кажа, че не й знам името, ама тя се бе качила преди няколко минути на горната спирка.

— Искате да кажете, че първо се е спуснала надолу, така ли?

— Да, господине. И тя беше редовна пътничка, като господин Елайъс. Само че пътуваше може би един път седмично. В петък, като снощи. Господин Елайъс пътуваше по-често.

— Защо според вас се е спуснала долу, но не е слязла от мотрисата?

Пийт неразбиращо го погледна, сякаш изненадан от толкова лесен въпрос.

— Щото са я застреляли.

Бош едва не се изсмя, но успя да се овладее. Не бе задал въпроса си достатъчно ясно.

— Не, искам да кажа, преди да я застрелят. Изглежда изобщо не се е опитала да слезе. Като че ли си е седяла на пейката и е чакала мотрисата да потегли отново нагоре, когато убиецът се е появил зад другия пътник.

— Нямам представа какво е правила.

— Кога точно се е качила на мотрисата?

— Предпоследния курс. Пратих Оливет надолу и онази госпожа беше вътре. Някъде към единадесет без пет-шест минути. Оставих мотрисата долу до единадесет и я качих обратно. Нали разбирате, последният курс. Когато пристигна, двамата бяха мъртви.

— Значи сте пратили Оливет долу и жената е била вътре. Пет-шест минути по-късно сте повикали мотрисата обратно и жената е била там. Така ли?

— Точно така.

— А през тези пет-шест минути не сте ли погледнали надолу?

— Не, броях парите в касата. После в единадесет излязох и заключих Синай. След това повиках горе Оливет. Тогава ги открих. Мъртви.

— Но не сте чули нищо отдолу? Никакви изстрели?

— Не, вече казах на госпожица Кизмин, че нося слушалки заради шума под станцията. Освен това броях парите. Бяха предимно монети по двадесет и пет цента. Пускам ги през автомат.

Той посочи към стоманения брояч до касата. Изглежда машината опаковаше монетите в хартиени фишеци по десет долара. После Елдридж Пийт удари с крак по дъсчения под, за да покаже генератора под станцията. Бош кимна.

— Разкажете ми за жената. Споменахте, че е била редовна пътничка, нали така?

— Да, пътуваше веднъж седмично. Може да е вършела някаква работа из апартаментите в района, да е чистила или нещо подобно. Автобусът минава долу по Хил Стрийт. Сигурно го е взимала от там.

— Ами Хауард Елайъс?

— И той беше редовен пътник. Два-три пъти седмично, по различно време, понякога късно вечер като снощи. Веднъж заключвах и той ме повика отдолу. Направих изключение и го качих със Синай. Направих му услуга. По Коледа ми даваше малък плик. Беше любезен човек.

— Винаги ли пътуваше сам?

Възрастният мъж скръсти ръце и се замисли за миг.

— Обикновено, да.

— Спомняте ли си да е бил с някой друг?

— Струва ми се, че един-два пъти беше с някой. Но не се сещам с кой.