Майкл Коннелли - Хари

Частейн обаче явно усети грешката си и се опита да наруши мълчанието с безобиден разговор.

— Разкажи ми за онзи случай с твърдо сварените яйца, за който хората постоянно приказват.

— Нищо особено. Съвсем обикновен случай.

— Сигурно съм пропуснал историята във вестниците.

— Просто имах късмет, Частейн. Същия късмет, на който бихме могли да разчитаме и сега.

— Добре де, разкажи ми. Искам да зная — особено след като вече сме партньори, Бош. Обичам такива истории. Може пък късметът ти да се прехвърли и към мен.

— Беше рутинно повикване за убийство. Някаква майка се уплашила за дъщеря си, защото не пристигнала на летището в Портланд. Трябвало да дойде на сватба или нещо подобно. Семейството напразно я чакало на аерогарата. Както и да е, майка й позвънила в полицията и помолила да наминат покрай апартамента на дъщеря й. В малък квартал на Франклин, край Ла Брия. Патрулните отишли там, накарали домоуправителя да им отключи и я открили. Била мъртва от два дни — от сутринта, в която трябвало да лети за Портланд. Всичко беше направено да изглежда така, все едно, че е глътнала някакви хапчета и после си е прерязала вените във ваната.

— Патрулът е помислил, че е самоубийство.

— Беше инсценировка. Имаше прощално писмо. Беше откъснато от тетрадка и пишеше разни неща за живота, който не отговарял на очакванията й, че била самотна и така нататък. Абсолютно бълнуване. Всъщност, звучеше доста тъжно.

— И?

— Тогава бяхме само ние с Едгар, Райдър трябваше да свидетелства в съда. Вече се готвехме да обявим случая за самоубийство. Огледахме апартамента и не открихме нищо особено — освен писмото. Не успях да открия тетрадката, от която беше откъснат листът. И това ме смути. Искам да кажа, това не означаваше, че не се е самоубила, но беше необяснимо, нали разбираш?

— Ясно. Решил си, че някой е влизал вътре и е взел тетрадката, така ли?

— Може би. Не знаех какво да мисля. Казах на Едгар да хвърлим още един поглед наоколо и този път го направихме заедно.

— И си открил нещо, което Едгар е пропуснал.

— Не го беше пропуснал. Просто не му бе направило впечатление. Но аз го забелязах.

— Какво по-точно?

— В хладилника имаше отделение за яйца. Нали ги знаеш, с вдлъбнатини за поставяне на яйцата?

— Да.

— Е, забелязах, че на някои от яйцата има дата. Една и съща дата. Денят, в който жената трябвало да замине за Портланд.

Бош погледна към Частейн, за да види реакцията му. Лицето на детектива от вътрешния отдел изразяваше пълно объркване. Очевидно не схващаше.

— Яйцата бяха твърдо сварени. Онези с датите. Взех едно от тях, ударих го в мивката и го счупих. Беше твърдо сварено.

— Добре.

Частейн продължаваше да недоумява.

— Датата навярно показваше кога ги е сварила — поясни Бош. — Нали разбираш, за да различава сварените от суровите и да знае откога са. И тогава ме осени. Няма логика човек да си сваряха толкова яйца и после да се самоубива.

— Значи е било просто подозрение.

— Нещо повече от подозрение.

— Но ти само си разбрал, че е убийство.

— Това промени положението. Започнахме да гледаме на нещата по нов начин. Започнахме разследване. Трябваха ни няколко дни, но успяхме. Нейни приятели ни разказаха за тип, който я тормозел. Преследвал я, защото му била отказала да излезе с него. Поразпитахме из блока й и в крайна сметка се насочихме към домоуправителя.

— Мамка му, трябваше да се сетя, че е той.

— Разговаряхме с него и той се изпусна достатъчно, че да убедим съдията да издаде заповед за обиск. В жилището му открихме тетрадката, от която беше откъснато така нареченото „прощално писмо“. Представляваше нещо като дневник, в който беше записвала мислите си. Убиецът открил страница, на която жената говорела за тежестта на ЖРГЗОТЗ и му хрумнало, че може да я използва като предсмъртно писмо. Открихме и други нейни вещи.

— Защо ги е запазил?

— Защото хората са глупави, ето защо, Частейн. Ако искаш умни убийци, гледай телевизия. Запазил е вещите й, защото изобщо не му е дошло наум, че няма да повярваме в самоубийството й. И защото жената беше споменала за него в дневника си. Пишеше, че я преследвали, че това едновременно я ласкаело и плашело. Сигурно се е възбуждал, докато го е четял. И го е запазил.

— Кога е процесът?

— След два месеца.

— Няма начин да не го осъдят.

— Ще видим. И с О. Джей беше сигурно.

— Как го е направил? Може би я е упоил и после я е пренесъл във ваната?

— Той си отключвал и влизал в апартамента й, когато нея я нямало. В дневника се споменаваше, че като че ли някой се вмъквал тайно в жилището й. Тя спортувала — бягала по пет километра на ден. Според нас, тогава се е възползвал от отсъствието й. Жената имала в аптечната си болкоуспокоителни — няколко години по-рано получила контузия, докато играела скуош. Той вероятно е взел хапчетата по време на някое от проникванията си в апартамента й и ги е разтворил в портокалов сок. При следващото си влизане го е излял в бутилката със сок в хладилника й. Познавал навиците й, знаел, че след джогинг обича да седи на стъпалата отпред и да пие сок. Тя може би е разбрала, че е упоена и е потърсила помощ. Появил се той и я отвел вътре.