Майкл Коннелли - Деветте дракона

Новите територии бяха предимно селски, но властите строяха градски центрове, гъсто населени с най-бедните и необразовани жители на САР. Престъпността беше по-висока, парите — по-малко. Затова и триадите привличаха толкова много хора. Туен Мън беше едно от тези места.

— Когато бях малък, тук имаше много пирати — обади се Сун.

За пръв път през последните двайсетина минути някой нарушаваше мълчанието — и двамата бяха потънали в своите мисли. Тъкмо навлизаха в града по магистралата. Пред погледа на Бош се занизаха безкрайни редици от високи блокове, толкова еднообразни, че трябваше да са обществени жилищни комплекси, построени от властите. Заобикаляха ги ниски хълмове, гъсто покрити от по-малки и по-стари къщи. Нямаше лъскави небостъргачи. Беше сиво и потискащо — рибарско село, превърнато в гигантски жилищен комплекс.

— Какво искаш да кажеш? Че си от Туен Мън ли?

— Да, израснах тук. До двайсет и две годишна възраст.

— Бил ли си член на триада, Сун И?

Китаецът не отговори. Престори се, че е прекалено зает да гледа в огледалата, докато излизаха от магистралата.

— Не ме интересува, нали разбираш — каза Бош. — Интересува ме едно-единствено нещо.

Сун кимна.

— Ще я открием.

— Знам.

Пресякоха една река и навлязоха в каньон, образуван от стените на четирийсететажните сгради от двете страни на улицата.

— Ами пиратите? — попита Хари. — С какво се занимаваха те?

— Контрабандисти. Идваха по реката от Южнокитайско море. Контролираха я.

Детективът се зачуди дали Сун се опитва да му каже нещо, като споменава за това.

— Какво внасяха?

— Всичко. Оръжие и дрога. Хора.

— А какво изнасяха?

Сун кимна, сякаш Бош е отговорил, вместо да зададе въпрос.

— А какво изнасят сега?

— Електроника — след дълго мълчание отвърна бодигардът, — американски дивидита. Понякога деца. Момичета и момчета.

— Къде ги карат?

— Зависи.

— От какво?

— За каквото им трябват. Някои — за секс. Други за органи. Много хора от континента купуват момчета, защото нямат синове.

Бош си помисли за тоалетната хартия с кървавото петънце. Елинор беше направила прибързаното заключение, че са инжектирали Маделин, че са я упоили, за да не се съпротивлява. Сега Хари разбираше, че всъщност може да са й взели кръв, за да установят кръвната й група. И че може да са използвали тоалетната хартия, за да спрат кръвта след изтеглянето на иглата от вената.

— Тя би била много ценна, нали?

— Да.

Той затвори очи. Всичко се променяше. Може би не бяха отвлекли дъщеря му, за да го принудят да пусне на свобода Чан в Лос Анджелис. Може би се готвеха да я отведат или продадат в подземния свят, откъдето никога нямаше да се завърне. Хари се опита да изхвърли тази възможност от ума си и погледна през страничния прозорец.

— Имаме време — каза Бош, отлично съзнавайки, че говори на себе си, а не на Сун. — Още нищо не й се е случило. Няма да й направят нищо, преди да получат вест от Лос Анджелис. Даже изобщо да не са имали намерение да я върнат, още нищо не са й направили.

Той отново се обърна към Сун, който кимна в знак на съгласие.

— Ще я открием — повтори китаецът.

Хари се пресегна зад кръста си и измъкна пистолета на един от мъжете, които беше убил в Чункин Маншънс. За пръв път имаше възможност да го разгледа и веднага позна модела.

— Май че си прав — ония типове са били виетнамци.

Бодигардът се озърна към оръжието и отново насочи вниманието си към пътя.

— Моля те, не стреляй в колата.

Въпреки всичко, случило се досега, Бош се усмихна.

— Няма. Не се налага. Знам да боравя с него и се съмнявам, че оня е носил неработещ пистолет.

Той го прехвърли в лявата си ръка и погледна през мерника към пода. После го вдигна и отново го проучи. Беше „Колт“ четирийсет и пети калибър, модел 1911 А1, американско производство. Преди близо четирийсет години като войник във Виетнам бе имал абсолютно същото оръжие. С него се беше спускал в тунелите, за да издирва и убива врага.

Детективът извади заредения догоре пълнител и патрона от затвора. Провери действието на механизма няколко пъти и понечи да върне пълнителя на мястото му, но нещо надраскано отстрани го спря и той го доближи към очите си, за да го прочете.

Върху черната стомана бяха написани на ръка инициали и цифри, ала годините и дългата употреба, безброй зареждания и презареждания, почти ги бяха изличили. Като наклони повърхността настрани, за да освети надписа, успя да разчете „ДФИ, ефр, 27-ми“.