Майкл Коннелли - Деветте дракона

Спомни си за нефритените маймунки в стаята ми дъщеря му. Мади беше идвала там. Зачуди се дали е дошла толкова далече от дома си сама или с приятели, може би с Хъ и Куик.

Пред един от входовете старица продаваше димящи пръчици и в кофата до нея гореше огън. На сгъваема масичка лежаха предмети от папие-маше, предназначени за горене. Бош видя редица от тигри и се запита защо му е на един умрял прародител тигър.

— Ето — откъсна го от мислите му Сун.

И му подаде един от формулярите.

— Какво пише?

— Туен Мън. Отиваме там.

— Къде е това?

— В Новите територии. Този човек живее там.

— Как се казва?

— Пън Чинцай.

Чинцай, помисли си Бош. Спокойно можеше да е американизирал името си и да се представя пред момичетата в мола като Куик. Пън Чинцай може да беше по-големият брат на Хъ, момчето, с което в петък си беше тръгнала от мола Маделин.

— Във формуляра пише ли възрастта му или датата му на раждане?

— Не, няма възраст.

Самият Бош не беше попълнил рождената си дата, когато наемаше стаите, и служителят бе записал само номера на паспорта му, без повече лични данни.

— Има ли точен адрес?

— Да.

— Ще го намериш ли?

— Да, познавам това място.

— Добре, да вървим. Колко ще ни отнеме?

— Много време с колата. Първо пътуваме на север, после на запад. Повече от час. С влака е по-бързо.

Времето беше от първостепенно значение, ала Хари знаеше, че колата им осигурява независимост.

— Не — реши той, — когато я открием, колата ще ни трябва.

Сун кимна и потегли. Бош си съблече сакото и нави ръкава на ризата си, за да огледа по-внимателно раната на ръката си. Кръвта по петсантиметровия разрез от вътрешната страна на предмишницата му започваше да се съсирва.

Китаецът хвърли бърз поглед към раната и отново насочи вниманието си към пътя.

— Кой те рани?

— Служителят на гишето.

Сун кимна.

— Той ни е издал, Сун И. Видял е парите ми и ни и издал. Беше адски глупаво от моя страна.

— Беше грешка.

Определено бе смекчил гневното си обвинение на стълбището. Ала Бош не можеше да смекчи собствената си оценка за случая. Заради него бяха убили Елинор.

— Да, обаче не аз платих за нея — промълви той.

Хари извади автоматичния нож от джоба на сакото си и се пресегна към задната седалка за одеялото, от което отряза дълга ивица. Уви я около ръката си и пъхна края под превръзката. Не трябваше да е прекалено стегната, а само да не позволява кръвта да се стича надолу.

После смъкна ръкава си, чиято долна половина беше подгизнала от кръв, и отново си облече сакото. Благодарение на черния му цвят кървавите петна почти не се забелязваха.

Колкото по на север навлизаха в Коулун, толкова по-западнали и претъпкани с народ ставаха улиците. Като във всеки голям град, помисли си Бош. Колкото повече се отдалечаваш от парите, толкова по-безнадеждна става гледката.

— Разкажи ми за Туен Мън — помоли той.

— Много хора. Само китайци. Много опасно.

— Заради триадите ли?

— Да. Не е добро място за твоята дъщеря.

Хари беше напълно съгласен с него. Ала виждаше и нещо положително в ситуацията. Човек трудно можеше да скрие бяло момиче, без да го забележат. Ако държаха Маделин в Туен Мън, щеше да я намери. Двамата щяха да я намерят.

През последните пет години единственият финансов принос на Хари Бош за издръжката на дъщеря му се свеждаше до цената на нейните пътувания до Лос Анджелис, джобните пари, които й даваше от време на време, и чека от дванайсет хиляди долара, който пращаше веднъж годишно, за да покрие половината от стойността на обучението й в скъпото частно училище „Хепи Вали Академи“. Бившата му съпруга не го беше молила за последното. Елинор Уиш печелеше добри пари и нито веднъж не бе искала от него, лично или чрез съда, нито долар за издръжка на детето. Самият Бош имаше нужда от това и я беше помолил да му позволи да помага по някакъв начин. Фактът, че плаща за образованието на Маделин, му даваше усещането, основателно или не, че играе важна роля в отглеждането на дъщеря им.

Постепенно започна да се интересува и от учението й. Или лично, по време на гостуванията си в Хонконг, или рано в неделя сутрин — за него — по време на ежеседмичните им телефонни разговори, двамата обсъждаха заниманията й в училище и той я разпитваше за домашните й.

От всичко това Хари беше придобил известни хаотични познания по хонконгска история. Затова и знаеше, че мястото, към което са се насочили, Новите територии, всъщност не е ново за Хонконг. Преди повече от век огромната зона около полуостров Коулун била взета под наем, за да изпълнява функцията на буфер срещу евентуални нашествия, застрашаващи британската колония. След изтичане на срока на наема през 1997-ма британците бяха върнали суверенитета над цял Хонконг на Китайската народна република и Новите територии бяха станали част от Специалния административен район, което позволяваше на Хонконг да продължи да функционира като един от световните финансови и културни центрове, уникален кръстопът на Изтока и Запада.