Майкл Коннелли - Деветте дракона

Задъхан, Бош вдигна автоматичния нож, затвори го и го пусна в джоба си. След това се надигна от неподвижното тяло на мъжа и събра разпилените регистрационни формуляри. Изправи се, прибра ги в чантата на служителя и я затвори. Когато се наведе да надзърне през капака на гишето, установи, че на пътеката все още няма никого, макар че откъм асансьорите се чуваше глас, усилен от мегафон. Знаеше, че полицията непременно ще отцепи сградата.

Хари повдигна капака около половин метър, взе пистолета от лавицата и го пъхна зад кръста си. После прескочи гишето и се измъкна навън с чантата. След като се увери, че не е оставил кръв по плота, той отново спусна капака и се отдалечи.

Докато крачеше, детективът вдигна ръка, за да разгледа раната през прореза в ръкава на сакото си. Изглеждаше повърхностна, но кървеше. Бош издърпа ръкава нагоре, за да я стегне и да попие кръвта, и огледа пода наоколо, за да провери дали не оставя кървава диря.

Полицията извеждаше всички от района на асансьорите в опасан с кордон участък на улицата, където щяха да ги задържат и разпитат дали не са чули или видели нещо. Хари знаеше, че няма да издържи тази процедура. Той направи обратен завой и се насочи по една от пътеките към отсрещната страна на сградата. Когато стигна до пресечка с друга пътека, вляво зърна двама мъже, забързани в посока, отдалечаваща ги от полицията.

Бош ги последва, разбирайки, че не само той не иска ченгетата да го разпитват.

Двамата изчезнаха в тесен коридор между две от вече затворените сергии. Детективът тръгна подире им.

Коридорът водеше до стълбището за мазето, пълно с редици от складови клетки за продавачите, които разполагаха с много оскъдна търговска площ на горния етаж. Хари продължи по пътеката след мъжете, после зави надясно. Видя ги да се насочват към врата, над която светеше червен китайски йероглиф. Това трябваше да е изходът. Двамата отвориха вратата и в същия миг прозвуча алармен сигнал. Те излязоха и затръшнаха вратата след себе си.

Бош се затича натам и изскочи на същата пешеходна уличка от по-рано. Бързо стигна до „Нейтън Роуд“ и се заоглежда за мерцедеса на Сун.

На около половин пряка от него премигнаха фарове и той видя колата да чака нататък от хаотично паркиралите полицейски автомобили пред входа на Чункин Маншънс. Сун потегли от тротоара и се приближи към него. Хари понечи да седне отзад, но после се сети, че Елинор вече не е с тях и се вмъкна на предната седалка.

— Забави се — отбеляза бодигардът.

— Да, давай да се махаме от тук.

Сун погледна надолу към чантата и кървящите кокалчетата на ръката, която стискаше дръжката й. Без да каже нищо, той увеличи скоростта и се отдалечи от небостъргача. Хари се обърна на мястото си и се озърна назад. Очите му се плъзнаха нагоре по сградата към етажа, на който бяха оставили Елинор. Вътрешно винаги си беше мислил, че двамата ще остареят заедно. Нищо че бяха разведени. Нищо че имаха други любовници. Контактите помежду им бяха непостоянни, ала и това нямаше значение. Вярваше, че разделите са временни и все някога ще бъдат заедно. Естествено, Маделин ги свързваше завинаги, но той беше убеден, че връзката им ще прерасне в нещо повече.

Сега всичко това вече го нямаше и то заради взетите от него решения. Нямаше особено значение дали е заради разследването или заради грешката да размаха публично парите си. Всички пътища водеха към него и той не знаеше как ще го преживее.

Бош се наведе напред и скри лицето си в шепи.

— Съжалявам, Сун И… И аз я обичах.

Китаецът дълго мълча. Когато най-после отговори, думите му извадиха Хари от бездната.

— Сега трябва да намерим дъщеря ти. Заради Елинор.

Бош се изправи и кимна. После пак се наведе и вдигна чантата в скута си.

— Отбий, когато можеш. Трябва да хвърлиш един поглед на тия неща.

Бодигардът направи няколко завоя и се отдалечи доста от Чункин Маншънс, преди да спре до тротоара. Намираха се срещу паянтов базар, гъмжащ от западняци.

— Къде сме? — попита Хари.

— На пазара за нефрит. Много известен сред чужденците. Тук няма да те забележат.

Бош кимна. Той отвори чантата и подаде на спътника си купчината регистрационни формуляри. Бяха най-малко петдесет, повечето попълнени на китайски и съответно непонятни за детектива.

— Какво търся? — погледна го Сун.

— Дата и номер на стая. Петък беше единайсети. Стаята е хиляда петстотин и четиринайсета. Трябва да е в тая купчина.

Китаецът се зае да прелиства формулярите. Отначало Бош го наблюдаваше, но после погледна през прозореца към пазара за нефрит. През входовете се виждаха безброй редици от сергии, на които старци и старици продаваха стоката си под импровизирани навеси от шперплат и брезент. Постоянно прииждаха и си отиваха клиенти.