Майкл Коннелли - Деветте дракона

Сун погледна стената от еднотипни блокове, които ги заобикаляха като великани.

— Първо ще наблюдаваме — заяви той.

— Какво ще наблюдаваме?

— Вратата. Пън може да се върне. Може да ни отведе при Маделин.

Бош си погледна часовника. Беше един и половина.

— Мисля, че нямаме време. Не можем да стоим със скръстени ръце.

— Как така със скръстени ръце?

— Не можем да бездействаме бе, човек. Трябва да продължим да я търсим, иначе никога няма да я открием.

Китаецът се обърна към Бош и го погледна в очите.

— Един час. Ще наблюдаваме. Ако дойдем да отворим вратата, няма да носиш оръжието.

Хари кимна. Разбираше. Едно беше да те заловят в чуждо жилище. Но това, в комбинация с незаконно притежание на оръжие, се равняваше на десет години от нещо съвсем друго.

— Добре, един час.

Спуснаха се долу с асансьора и излязоха през тунела. По пътя Бош потупа Сун по ръката и го попита коя от пощенските кутии е с номера на апартамента на Пън. Китаецът я откри и се оказа, че ключалката й отдавна е разбита. Хари се озърна назад към охранителя, който продължаваше да чете вестник. Той отвори кутията и видя две писма.

— Май никой не е прибрал съботната поща — отбеляза детективът. — Според мен Пън и семейството му са офейкали.

Върнаха се при колата и Сун каза, че иска да я премести на по-дискретно място. Той потегли, направи обратен завой и паркира до стената, която скриваше кофите за смет на блок от отсрещната страна и малко по-нататък по улицата. От там пак виждаха външния коридор на шестия етаж и вратата на Пън.

— Мисля, че си губим времето — заяви Бош. — Няма да се върнат.

— Един час, Хари. Моля те.

Бош забеляза, че Сун за пръв път се обръща към него по име. Това обаче не го умилостиви.

— Даваш им още един час преднина, нищо повече.

Детективът извади кутийката от джоба на сакото си, отвори я и погледна джиесема.

Ти наблюдавай апартамента. Аз ще се заема с телефона.

Пластмасовите щифтове на капака се бяха стопили и трябваше да положи усилия, за да го отвори. Накрая джиесемът се строши на две. Дисплеят беше напукан и отчасти стопен. Хари остави тази част настрани и се съсредоточи върху другата. Капакът на батерията също бе стопен и сглобките му се бяха споили. Бош отвори вратата на мерцедеса и като се надвеси навън, удари телефона в бордюра три пъти, всеки път по-силно, докато сглобките най-после се спукаха и капакът се отдели.

Той се изправи и затвори вратата. Батерията изглеждаше невредима, но не можеше да я освободи от деформираната пластмаса. Този път извади портфейла с детективската си значка, взе единия от шперцовете си и с негова помощ измъкна батерията. Под нея се намираше гнездото на СИМ-картата.

В него нямаше нищо.

— Мамка му!

Бош захвърли джиесема на пода. Поредната задънена улица.

Той си погледна часовника. Откакто се беше съгласил да даде на Сун един час, бяха изтекли едва двайсет минути. Но не можеше да стои бездейно. Инстинктът му подсказваше, че трябва да влезе в апартамента. Дъщеря му можеше да е там.

— Съжалявам, Сун И. Ти чакай тук, щом искаш, обаче аз не мога. Влизам вътре.

Хари се наведе напред и измъкна пистолета от пояса си. Искаше да го остави извън мерцедеса, в случай че ги заловят в жилището и полицията ги свърже с колата. Той уви оръжието в одеялото на дъщеря си, отвори вратата и слезе, мина през входа в стената и остави вързопа върху една от препълнените кофи. Лесно щеше да си го вземе, когато се върнеше.

Когато излезе от заграденото пространство, завари Сун да го чака до автомобила.

— Добре — каза китаецът, — отиваме.

— Искам да те попитам нещо, Сун И. Някога сваляш ли ги тия очила?

Бодигардът отговори едносрично.

— Не.

Охранителят във фоайето пак не им обърна внимание. Блокът беше толкова голям, че за асансьора винаги чакаше някой с ключ. След пет минути отново бяха пред вратата на Пън. Докато Сун стоеше до парапета на пост и го прикриваше, Бош приклекна на едно коляно и се зае с ключалката. Отне му повече време, отколкото очакваше — почти четири минути, но накрая я отключи.

— Готово — съобщи той.

Сун го последва вътре.

Още преди да е затворил вратата, Хари разбра, че в апартамента ги очаква смърт. В предната стая нямаше непоносима смрад, нито кръв по стените, нито каквито и да е физически следи. Но след като беше присъствал на повече от петстотин местопрестъпления в своята полицейска кариера, той смяташе, че е придобил усет за кръвта. Никакви научни доказателства не потвърждаваха неговата теория, ала според Бош пролятата кръв променяше състава на въздуха в затворено пространство. И сега долавяше тази промяна. Още по-ужасен бе фактът, че това може да е кръвта на родната му дъщеря.