Майкл Коннелли - Деветте дракона

С помощта на топчето в средата на клавиатурата Бош избра иконката за клипове. Папката беше празна.

— Няма клипове — изсумтя той.

Започваше да си мисли, че Пън е извадил картата от телефона на Маделин, защото е смятал, че съхранява данни за всичките й контакти. А в нея нямаше нищо. Последната най-вероятна следа изглеждаше безнадеждна.

Хари кликна върху иконката за снимките и отвори списък със записаните JPEG файлове.

— Има снимки.

Започна да ги преглежда една по една, ала единствените по-скорошни бяха тези с белия дроб и татуировките на глезените на Джон Ли, които й беше пратил. Останалите бяха фотографии на нейни приятели и снимки от училищни екскурзии. Нямаха дати, но не изглеждаха по никакъв начин свързани с отвличането й. Намери няколко фотоса от пазара за нефрит в Коулун — нефритени статуетки, изобразяващи двойки в сексуални пози от Кама Сутра — и ги отдаде на тийнейджърско любопитство. Снимки, които със сигурност щяха да предизвикат нервен кикот сред момичетата в училище.

— Нищо — осведоми китаеца той.

Продължи да опитва, кликвайки върху всяка иконка с надеждата да намери скрито послание. Накрая установи, че списъкът с контактите на Маделин също е съхранен в картата и се е прехвърлил в неговия телефон.

— Контактите й са тук.

Бош отвори файла. Не познаваше всичките й приятели, а мнозина бяха записани с прякори. Кликна върху „Татко“ и на дисплея се появиха мобилният и домашният му номер, но нищо друго, нищо, което не би трябвало да е там.

Върна се в списъка и продължи нататък, докато не стигна до запис за Туен Мън, който съдържаше само телефонен номер.

Сун беше спрял под един от мостовете в дългия тесен парк край реката. Хари му подаде джиесема.

— Открих един номер, записан като „Туен Мън“. Единственият, който не се води на собствено име.

— Защо го е записала?

Детективът се замисли за миг, търсейки вероятна причина.

— Нямам представа — накрая отвърна той.

Бодигардът взе телефона и проучи екрана.

— Това е мобилен телефон.

— Откъде знаеш?

— Започва с деветка. Всички мобилни номера в Хонконг започват така.

— Добре, и какво ще правим с него? Записан е като „Туен Мън“. Може да е на човека, който е похитил дъщеря ми.

Сун отправи поглед към реката, опитвайки се да измисли някакъв план.

— Можем да му пратим съобщение. И да чакаме да ни отговори.

Бош кимна.

— Да, да се опитаме да го примамим. Да се държим така, все едно го познаваме, и да си уговорим среща. По тоя начин ще ни издаде местонахождението си.

Китаецът се замисли за това, без да откъсва поглед от реката. Един шлеп бавно плаваше на юг към морето. На Хари му хрумна алтернативен план. Дейвид Чу в Лос Анджелис може би разполагаше с източници, които да им дадат името и адреса, свързани с хонконгския мобилен номер.

— Той може да познае този номер и да се сети, че е примамка — накрая каза Сун. — Трябва да използваме моя телефон.

— Сигурен ли си? — попита Бош.

— Да. Мисля, че съобщението трябва да е на традиционен китайски. Това ще го заблуди.

Детективът отново кимна.

— Точно така. Добра идея.

Сун извади джиесема си и поиска номера, който беше намерил детективът. Той отвори поле за ново съобщение, но се поколеба.

— Какво да му пиша?

— Ами, трябва да звучи настойчиво. Така че непременно да отговори и да ни определи среща.

Двамата го обсъдиха в продължение на няколко минути и накрая съчиниха текст, едновременно прост и директен. Сун го преведе и го прати. Написаният на китайски есемес гласеше: „Имаме проблем с момичето. Къде да се срещнем?“

— А сега ще чакаме — въздъхна Бош.

Беше решил да не вкарва Чу в играта, освен ако не е крайно наложително.

Той си погледна часовника. Минаваше два. От девет часа се намираше в Хонконг и не бе по-близо до дъщеря си, отколкото в самолета на десет хиляди метра над Тихия океан. През това време беше изгубил Елинор Уиш завинаги и сега водеше игра на чакане, която позволяваше на мислите за неговата вина и загуба да изпълнят въображението му, без да може да ги прогони с други. Хари се озърна към телефона в ръката на Сун с надеждата за бърз отговор.

А такъв не идваше.

Минутите на мълчание се нижеха мъчително бавно като лодките по реката. Бош се опита да се съсредоточи върху Пън Чинцай и провалилото се отвличане на Маделин. Тъй като не разполагаше с цялата информация, не разбираше някои неща, но успя да състави хронологията и да изведе последователността на събитията. И в крайна сметка всичко водеше към собствените му действия.