Майкл Коннелли - Деветте дракона

— На кого ще се обадиш? — попита Сун.

— На един колега, с когото работех. От Звеното за борба с азиатския бандитизъм. Той има връзки в Хонконг.

— Това ли е човекът, от когото се съмняваш, че изтича информация?

Бош кимна. Основателен въпрос.

— Не мога да го изключа. Но може да е някой от неговото звено или от едно друго полицейско управление, с което работехме. В момента нямаме избор.

Когато джиесемът най-после зареди, той отвори списъка с контактите и намери мобилния номер на Чу. Избра го и си погледна часовника. В Лос Анджелис беше събота и наближаваше полунощ.

Детективът от ЗБАБ отговори на първото позвъняване.

— Детектив Чу.

— Дейвид, обажда се Бош. Извинявай, че те търся толкова късно.

— Изобщо не е късно. Още работя.

Хари се изненада.

— По случая с Джон Ли ли? Какво става?

— Да, почти цяла вечер бях с Робърт Ли. Опитвам се да го убедя да ни съдейства по обвинението срещу Чан в изнудване.

— Съгласен ли е?

Отговорът отсреща се позабави.

— Засега не. Но имам време до понеделник сутрин. Ти още ли си в Хонконг? Откри ли дъщеря си?

Когато попита за Маделин, гласът на Чу прозвуча настойчиво.

— Още не, но попаднах на следа. И имам нужда от помощта ти. Можеш ли да ми провериш един хонконгски мобилен номер?

Отново кратко мълчание.

— Хари, тамошната полиция ще се справи с това много по-добре от мен.

— Знам, обаче не искам да се свързвам с полицията. Не мога да рискувам да изтече информация. Близо съм. Търсих я цял ден и сега всичко се свежда до тоя номер. Според мен е на човека, който я е похитил. Можеш ли да ми помогнеш?

Този път отговорът се забави повече.

— Ако ти помогна, моят източник също ще е от хонконгската полиция, нали ти е ясно?

— Само че не е нужно да им разкриваш защо ти трябва тая информация, нито на кого ще я предадеш.

— Но ако случаят там се раздуха, може да стигнат до мен.

Хари започваше да губи търпение, ала се опита да не го проявява, докато откровено говореше за разиграващия се в Хонконг кошмар.

— Виж, няма много време. Известно ни е, че се готвят да я продадат. Най-вероятно днес. Може би в момента. Имам нужда от тая информация, Дейв. Ще ми я осигуриш ли?

Този път нямаше колебание.

— Дай ми номера.

Чу каза, че ще му трябва поне час, за да провери телефонния номер чрез връзките си в хонконгската полиция. Бош не искаше да губи толкова много време, когато дъщеря му всеки момент можеше да премине в други ръце, ала нямаше избор. Смяташе, че Чу напълно разбира спешността на ситуацията. Преди да затвори, той предупреди по-младия детектив да не съобщава за молбата му на никого от управлението.

— Още ли мислиш, че има изтичане на информация, Хари?

— Убеден съм, обаче сега не е моментът да го обсъждаме.

— Ами аз? Имаш ли ми доверие?

— Нали ти се обаждам?

— Според мен ти не вярваш на никого, Хари. Обадил си ми се, защото не е имало към кого другиго да се обърнеш.

— Знаеш ли, просто провери тоя номер и ми позвъни.

— Естествено, Хари. Както кажеш.

Бош затвори и погледна Сун.

— Може да отнеме цял час.

Лицето на китаеца остана безизразно. Той завъртя ключа и запали колата.

— Трябва да хапнеш нещо, докато чакаме.

Хари поклати глава.

— Не, не мога да сложа нищо в уста. Не и докато тя е някъде там и… след всичко, което се случи. Стомахът ми… Не бих могъл да задържа нищо.

Сун угаси двигателя. Щяха да чакат там позвъняването на Чу.

Минутите се занизаха мудно. Бош мъчително усещаше, че всяка една от тях е безценна. Той анализира действията си чак до момента, в който беше приклекнал зад щанда на „Форчън Ликърс“, за да огледа трупа на Джон Ли, и осъзна, че неумолимото му преследване на убиеца е изложило други на опасност. Дъщеря му. Бившата му жена. Цяло семейство в далечния Туен Мън. Бремето на вината, което щеше да носи сега, бе най-тежкото през целия му живот и не знаеше дали ще го издържи.

За пръв път включваше „ако“ в уравнението на своя живот. Ако спасеше дъщеря си, щеше да намери начин да изкупи вината си. Ако не я видеше повече, за него никога нямаше да има изкупление.

Всичко щеше да свърши.

Тези мисли го накараха да потрепери и той се обърна и отвори вратата.

— Отивам да се поразходя.

Детективът слезе и затвори вратата, преди Сун да успее да го попита каквото и да било. Една от алеите минаваше успоредно на реката и Хари закрачи по нея. Вървеше със сведена глава, дълбоко потънал в черни мисли, без да забелязва хората, с които се разминава, и бързо движещите се лодки във водата.