Майкл Коннелли - Деветте дракона

— Да бе, дотогава вече може да е късно.

Бош затвори. Съжаляваше, че изобщо се е доверил на Чу.

— Нищо — осведоми Сун той.

Стигнаха до Златния бряг за четирийсет и пет минути. Този курорт в западния край на Новите територии обслужваше гости както от континентален Китай и Хонконг, така и от целия свят. Над залива Касъл Пийк се издигаше висок, модерен хотел, а крайбрежният булевард беше обточен с ресторанти на открито.

Човекът с есемесите бе избрал „Джио“ далновидно. Заведението се намираше между две подобни и трите бяха пълни с клиенти. Сергиите с художествени и занаятчийски стоки по булеварда удвояваха броя на хората и местата, от които човек незабелязано можеше да наблюдава какво става наоколо. Това изключително много щеше да затрудни разпознаването на някого, който не иска да бъде разпознат.

В съответствие с плана, който бяха измислили по пътя, Бош слезе на входа на хотела. Двамата си свериха часовниците и Сун потегли нататък. Докато минаваше през сградата, Хари се отби в магазина за сувенири и купи слънчеви очила, бейзболна шапка със златната емблема на хотела, карта и фотоапарат за еднократна употреба.

В пет без десет той стигна до съседния на „Джио“ ресторант „Жълтото цвете“. Планът беше прост. Искаха да разпознаят притежателя на телефонния номер от списъка с контакти на Маделин и да го проследят, когато напусне „Джио“.

Покритите с бели навеси маси в „Жълтото цвете“, „Джио“ и в третия ресторант от отсрещната страна, „Биг Сър“, бяха разположени нагъсто. Морският бриз разхлаждаше клиентите и надуваше плата на навесите. Докато чакаше да го настанят, Бош ту си поглеждаше часовника, ту се озърташе към посетителите.

Имаше няколко големи групи, цели семейства, дошли да похапнат заедно в неделя следобед. Спокойно можеше да изключи тези маси от търсенето на собственика на мобилния телефон, защото не очакваше техният човек да е сред тях. Но въпреки това Бош скоро осъзна, че задачата му е почти безнадеждна. Фактът, че имат уговорка да се срещнат в „Джио“, не означаваше, че мъжът, когото търсят, е в ресторанта. Можеше да е във всяко от трите заведения и да прави същото като Хари — скришом да се опитва да разпознае онзи, който му е пратил съобщенията.

Детективът нямаше друг избор, освен да продължи по плана. Той повика с вдигане на показалец салонната управителка, която го отведе на лоша маса в ъгъла с изглед към трите ресторанта, но не и към морето. Там настаняваха единични клиенти — тъкмо на каквото се беше надявал Бош.

Той отново си погледна часовника и разгъна картата върху масата. Затисна я с фотоапарата и си свали шапката. Беше евтина и не много удобна. Радваше се, че може да се избави от нея.

За пореден път обходи с поглед ресторантите, ала никой клиент не му се стори подозрителен. Никой не седеше сам като него, нито пък с други загадъчни мъже, носещи тъмни очила или каквато и да е дегизировка. Започваше да си мисли, че примамката не е сработила. Че онзи се е досетил за плана им и ги е изиграл.

Погледна си часовника в момента, в който секундарникът застана на дванайсет. Пет часа. Първата проверка на Сун щеше да е точно в пет.

Бош вдигна очи към ресторантите с надеждата да зърне рязко движение — някой, който да поглежда пристигналия есемес на мобилния си апарат. Само че имаше прекалено много хора и не видя нищо необичайно. Секундите отлитаха.

— Здравейте, господине. Сам ли сте?

До масата му се бе приближила сервитьорка. Той не й обърна внимание, местейки поглед от човек на човек в „Джио“.

— Господине?

Бош отговори, без да я поглежда.

— Засега ми донесете чаша кафе. Чисто.

— Добре, господине.

Усети, че жената се отдалечава. Той прекара още една минута, вперил очи в тълпата. После разшири търсенето, включвайки „Жълтото цвете“ и „Биг Сър“ В момента само една жена разговаряше по джиесем.

Собственият му телефон завибрира в джоба му. Той го извади и отговори, знаейки, че е Сун.

— Онзи отговори на първия есемес. Пише само „Чакам“.

Според плана, точно в пет часа Сун трябваше да прати съобщение, че е попаднал в задръстване и ще закъснее. И сега беше получил отговор.

— Не виждам никого — осведоми го Хари. — Тия ресторанти са прекалено големи. Избрал е подходящо място.

— Да.

— Ти къде си?

— На бара зад „Биг Сър“. Не видях никого.

— Добре, готов ли си за следващия?

— Готов съм.

— Ще опитаме пак.

Бош затвори и в същото време сервитьорката му донесе кафето.