Майкл Коннелли - Деветте дракона

Накрая разбра, че не помага нито на себе си, нито на дъщеря си, като се измъчва за неща извън негов контрол. Опита се да се отърси от тъмния саван, който се спускаше отгоре му, и да се съсредоточи върху нещо полезно. Въпросът за СИМ-картата от телефона на дъщеря му продължаваше да го смущава. Защо Маделин е съхранила в джиесема си номер под името „Туен Мън“?

След като анализира проблема, най-после му хрумна отговор, който по-рано му убягваше. Маделин беше отвлечена. Следователно трябва да й бяха взели телефона. И сигурно нейният похитител, а не тя, бе записал номера в джиесема й. Това заключение от своя страна предполагаше цял куп възможности. Пън беше записал клипа, за да го прати на Бош. Което означаваше, че телефонът е бил в него. Спокойно можеше да го е използвал, за да уговори размяната на Маделин срещу онова, за което е искал да я продаде.

Сигурно беше съхранил номера в картата. Или защото многократно го бе набирал по време на преговорите, или защото просто беше искал да остави следа, в случай че нещо се обърка. И тъкмо затова трябва да беше скрил картата в солта. За да бъде намерена.

Бош тръгна обратно към колата, за да сподели новото си заключение със Сун. Още от стотина метра разстояние видя, че китаецът стои до мерцедеса и възбудено му маха да се върне. Той погледна телефона в дланта си и провери дисплея. Не беше пропуснал обаждане и вълнението на бодигарда нямаше как да е свързано с разговора му с Чу.

Хари се затича натам.

Сун седна зад волана и затвори вратата. Бош скоро се вмъкна на своята седалка.

— Какво има?

— Нов есемес.

Той му показа екрана на джиесема си, въпреки че съобщението беше на китайски.

— Какво пише?

— „Какъв проблем? Кой си ти?“ — преведе Сун.

Детективът кимна. Изпращачът продължаваше да се преструва на неосведомен. Уж не знаеше за какво става дума, но фактът, че пращаше този есемес, без никой да го кара, показваше, че са напипали нещо.

— Как ще отговорим? — попита китаецът.

Бош мълчеше. Мислеше.

Телефонът на Сун завибрира и той погледна екрана.

— Обажда се. Той е. Същият номер.

— Не вдигай — бързо рече Хари, — има вероятност да провалим всичко. Винаги можем да му позвъним. Само виж дали ще остави съобщение на гласовата ти поща.

Джиесемът престана да вибрира и те зачакаха. Детективът се съсредоточи върху следващия им ход и тази крайно деликатна и смъртоносна игра. След малко Сун поклати глава.

— Няма съобщение. Вече щях да съм получил известие.

— Какво съдържат твоите изходящи съобщения? Пише ли ти името?

— Не, няма име. Използвам шаблона.

Чудесно. Анонимно изходящо съобщение. Онзи сигурно се надяваше да се сдобие с име, да чуе глас и изобщо да получи някаква информация.

— Добре, прати му есемес. Пиши, че няма да разговаряш по телефона, нито ще му пращаш повече съобщения, защото е опасно. Кажи, че искаш да се срещнете лично.

— Само това ли? Те питат какъв е проблемът. Да не им ли отговарям?

— Не, засега недей. Ще ги държим в неизвестност. Колкото по-дълго ги мотаем, толкова повече време даваме на Мади. Разбираш ли?

Сун кимна.

— Разбирам.

Той написа есемеса и го прати.

— Сега пак ще чакаме — рече китаецът.

Бош нямаше нужда да му го напомнят. Ала нещо му подсказваше, че чакането няма да е дълго. Примамката действаше и бяха хванали на въдицата онзи, който пращаше съобщенията. Едва успя да стигне до този извод, когато на телефона на Сун се получи нов есемес.

— Иска да се срещнем — прочете бодигардът. — В пет часа в „Джио“.

— Какво е това?

— Ресторант на Златния бряг. Много известен. В неделя следобед ще е претъпкан.

— На какво разстояние е Златният бряг?

— Близо един час с кола от тук.

Бош трябваше да има предвид възможността човекът, с когото си имаха работа, да ги разиграва, отпращайки ги на един час път. Той си погледна часовника. Скоро щеше да изтече час от разговора му с Чу. Преди да се ангажира със срещата на Златния бряг, трябваше да чуе какво ще му съобщи детективът от ЗБАБ. Докато Сун палеше колата и излизаше от парка, Хари отново набра номера на Чу.

— Детектив Чу.

— Бош е. Мина един час.

— Не съвсем, обаче още чакам. Свързах се и още не са ми се обадили.

— Разговаря ли с някого?

— Хм, не, оставих съобщение на моя човек в Хонконг. Сигурно заради нощния час може да не е…

— Изобщо не е нощ, Чу! Нощ е при тебе, не тук. Обаждал ли си се изобщо?

— Моля те, Хари, обадих се. Просто се обърках. Тук е нощ, там е неделя. Мисля, че понеже е почивен ден, той не отговаря на телефона си. Но се обадих и ще ти позвъня веднага щом науча нещо.