Майкл Коннелли - Деветте дракона

Стигнаха до Локърт в осем и половина, вече по светло. Много от клубовете още работеха. Кепенците им бяха затворени, за да не пропускат вътре слънчевите лъчи, ала неоните им ярко пламтяха в задимения въздух. Над улицата надвисваше влажна задуха. По тротоарите и предните стъкла на такситата, чакащи от двете страни, проблясваха неонови отражения.

Горили стояха на постовете си пред заведенията, проститутки седяха на столчета и се опитваха да привлекат вниманието на пешеходци и шофьори. Мъже в измачкани костюми се тътреха по улицата след алкохолна или наркотична нощ. Тук-там край редиците от червени таксита бяха спрели ролс ройсове или мерцедеси и чакаха със запалени двигатели парите на господарите им да свършат и най-после да ги приберат вкъщи.

Почти пред всяко заведение имаше кофи за горене на жертвоприношения за гладните духове. В много от тях играеха пламъци. Бош видя жена в копринен халат с червен дракон на гърба да стои пред клуб на име „Червеният дракон“ и да хвърля истински наглед хонконгски долари в надигащите се от кофата пламъци. Застраховаше се от духовете, помисли си Хари. И предпочиташе да го прави с реални пари, не с имитации.

Мирисът на огън и дим се смесваше с вездесъщата смрад на пържено и проникваше в колата, въпреки затворените прозорци. Изведнъж Бош усети остра миризма, която не успя да разпознае, почти като онези, които понякога долавяше в моргата. Детективът започна да диша през устата си. Елинор спусна сенника, за да го вижда в огледалцето.

— Гуай лан го — произнесе тя.

— Моля?

— Желе от коруба на костенурка. Сутрин го варят тук и го продават като лекарство.

— Остро е.

— Меко казано. Ако си мислиш, че миризмата е остра, някой път опитай самото желе. Твърди се, че лекувало всичко.

— Благодаря, ще се въздържа.

След още две преки клубовете започнаха да стават по-малки и долнопробни. Неоновите реклами бяха по-пищни и обикновено се придружаваха от осветени постери със снимки на хубавиците, които уж очакват клиентите вътре. Сун паркира от външната страна на таксито, спряло първо на стоянката преди кръстовището. Три от ъглите бяха заети от клубове, а четвъртият — от магазин за нудълси, вече отворен и оживен.

Китаецът откопча предпазния си колан и отвори вратата. Бош го последва.

— Хари — спря го Елинор.

Сун се обърна и го погледна.

— Ти оставаш.

Бош отвърна на погледа му.

— Сигурен ли си? Имам пари.

— Не трябват пари — заяви Сун. — Ще чакаш тук.

Той слезе от мерцедеса и затвори вратата. Бош също затвори своята и остана на мястото си.

— Какво става?

— Един приятел на Сун И ще му осигури оръжието. Тук не става въпрос за пари.

— А за какво?

— За услуга.

— Сун И от някоя триада ли е?

— Не. Нямаше да го вземат на работа в казиното. Нито пък аз щях да съм с него.

Бош не вярваше, че казиното е недостъпно за членове на триади. Понякога най-добрият начин да опознаеш врага е да го вземеш на работа при себе си.

— А бил ли е в триада?

— Не знам. Съмнявам се. Там не те оставят да напуснеш просто така.

— Но ще вземе оръжието от човек от триадите, нали така?

— И това не знам. Виж, Хари, ще ти намерим оръжието, което ми каза, че ти е нужно. Нямах представа, че ще ми задаваш всички тия въпроси. Искаш ли го или не?

— Искам го.

— Тогава приеми, че правим каквото е необходимо, за да ти го осигурим. И трябва да прибавя, че Сун И рискува да изгуби работата и свободата си. Законът за незаконно притежание на оръжие тук е много строг.

— Разбирам. Няма да те разпитвам повече. Но ти благодаря за помощта.

В последвалото мълчание Бош чу приглушена, но пулсираща музика, носеща се от някой от клубовете със затворени кепенци, а може би едновременно и от трите. През предното стъкло видя Сун да се приближава до трима мъже в костюми, застанали пред клуба оттатък кръстовището. Подобно на повечето заведения в Уан Цай, надписът отпред беше на китайски и английски. Заведението се казваше „Жълтата врата“. Сун размени няколко реплики с мъжете и нехайно разтвори сакото си, за да покаже, че не е въоръжен. Единият от тях бързо, ала опитно го претърси и го пусна да влезе през „епонимната“ жълта врата.

Чакаха близо десет минути. През това време Елинор почти не разговаряше. Хари знаеше, че тя се страхува за дъщеря им и е ядосана от неговите въпроси, но детективът се нуждаеше от повече информация, отколкото имаше в момента.

— Елинор, не ми се сърди, моля те. Ще ти кажа само следното. Доколкото ни е известно, елементът на изненада е на наша страна. Похитителите на Мади си мислят, че още съм в Лос Анджелис и се чудя дали да пусна на свобода техния човек. Затова, ако се обръща към триада, за да ми осигури оръжие, Сун И няма ли да им признае за кого е то и за какво ще бъде използвано? И оня с пистолета няма ли да предупреди хората от триадата оттатък пристанището в Коулун? Нали разбираш, например, вижте кой е дошъл и… а, между другото, той идва към вас.