Майкл Коннелли - Деветте дракона

— Ако не крещиш и Сун И кара в своето платно, мисля, че нищо не ни заплашва.

Бош се наведе към предната седалка и пъхна пистолета отзад под пояса си. Топлият метал погали кожата му. В края на тунела пред тях просия светлина. Скоро щяха да стигнат в Коулун.

Започваше се.

Тунелът ги отведе в Цин Ша Цюи, главният крайморски квартал на Коулун, и след няколко минути Сун зави по „Нейтън Роуд“. От двете страни на широкия четирилентов булевард се издигаха небостъргачи, до където стигаше погледът на Бош. На първите два етажа на всички сгради се помещаваха магазини и ресторанти, докато по-високите бяха заети от апартаменти и офиси. Гъмжилото от видеоекрани и реклами на китайски и английски изпълваше пространството с ярки цветове и движение. Можеха да се видят от стари постройки от средата на XX век до съвсем нови, лъскави небостъргачи от стъкло и стомана.

От колата Хари не можеше да види горния край на този коридор. Той спусна прозореца си и се надвеси навън в опит да открие рекламата на Канон, първото указание от снимката, направена от видеозаписа с похищението на дъщеря му. Не успя да я види, затова се отпусна на седалката и вдигна прозореца.

— Спри, Сун И.

Китаецът го погледна в огледалото.

— Тук ли да спра?

— Да, тук. Не виждам нищо. Трябва да сляза.

Сун се обърна към Елинор за одобрение и тя кимна.

— Ще слезем. Намери място за паркиране.

Той отби до тротоара и Бош изскочи навън. Беше извадил разпечатката от раницата си и я държеше в ръка. Бодигардът потегли, оставяйки ги с Елинор на тротоара. Улиците вече гъмжаха от народ. Във въздуха се стелеше дим, миришеше на огън. Гладните духове бяха наблизо. Наоколо изобилстваше от неон, огледално стъкло и гигантски плазмени екрани, показващи бързо менящи се кадри с резки движения.

Детективът направи справка със снимката и плъзна поглед по върховете на сградите.

— Къде е рекламата на „Канон“? — попита той.

— Съвсем си се объркал, Хари — отвърна Елинор.

Бившата му жена го хвана за раменете и го завъртя на сто и осемдесет градуса.

— Не забравяй, че всичко е на обратно.

Тя посочи почти право нагоре и показалецът й описа линия по стената на сградата, пред която стояха. Бош погледна натам. Рекламата се издигаше точно над тях под ъгъл, който я правеше нечетивна. Виждаше се само долната страна на буквите. Надписът бавно се въртеше.

— Добре, видях я. Ще започнем оттук.

Хари отново сведе очи към снимката.

— Мисля, че трябва да продължим поне още една пряка навътре от пристанището.

— Дай да изчакаме Сун И.

— Обади му се и му кажи къде отиваме.

Бош закрачи напред. Елинор нямаше друг избор, освен да го последва.

— Добре де, добре.

Тя извади телефона си и набра номера. Докато вървеше, Хари наблюдаваше горните етажи на небостъргачите в търсене на климатици. Между две преки тук имаше по няколко сгради. Понеже гледаше нагоре, той на няколко пъти за малко не се блъсна в други пешеходци. Явно не се спазваше правилото да се движиш вдясно. Хората се щураха във всички посоки и Бош трябваше да внимава, за да избягва стълкновенията. В един момент тълпата пред него се разтвори и той едва не се препъна в старица, проснала се на тротоара с умолително сключени ръце над кошничка с монети. Все пак успя да я заобиколи и в същото време бръкна в джоба си.

Елинор бързо го хвана за ръката.

— Недей. Казват, че вечер триадите събирали всичките им пари.

Той не възрази. Мислеше само за целта си. Извървяха още две преки и тогава Бош видя и чу поредната част от мозайката да застава на мястото си. Оттатък улицата имаше вход на метрото. Стъклен навес, водещ към ескалаторите, които се спускаха към станцията.

— Почакай — спря той, — близо сме.

— Какво има?

— Метрото. Чува се на записа.

Сякаш по даден знак, свистенето от излизащия въздух се усили — на подземната станция пристигаше мотриса. Звучеше като вълна. Хари погледна снимката в ръката си и отново вдигна очи към сградите наоколо.

— Хайде да пресечем отсреща.

— Може ли да изчакаме Сун И? Няма как да му обясня къде да се срещнем, ако постоянно сме в движение.

— Първо да пресечем.

Бързо преминаха оттатък улицата на мигащия зелен светофар. Бош забеляза няколко дрипави жени да просят около входа на метрото. От станцията излизаха повече хора, отколкото влизаха. Коулун ставаше все по-оживен. Въздухът тежеше от влага и детективът усещаше, че ризата му лепне на гърба.

Той се обърна и вдигна поглед нагоре. Намираха се в район с по-стари сгради. Сякаш бяха минали от първа в икономичната класа на самолет. Постройките тук бяха по-ниски, най-много до двайсететажни, и в по-лошо състояние, отколкото по-близо до пристанището. Хари забеляза много отворени прозорци и голям брой индивидуални климатици. Кръвта му отново започна да кипи от адреналин.