Майкл Коннелли - Деветте дракона

Бош погледна мъжа на гишето. Имаше вид все едно е там от четирийсет години. Камбановидното му тяло сякаш се беше нагодило към столчето, на което седеше. Пушеше цигара с десетсантиметрово кокалено цигаре. Явно не обичаше димът да му влиза в очите.

— Говорите ли английски? — попита Хари.

— Да, говори — отегчено потвърди мъжът.

— Добре. Искаме стая на четири… на петнайсетия етаж.

— Всичките? Една стая?

— Да, една.

— Не може една. Само два човека.

Искаше да каже, че стаите са максимум за двама души.

— Тогава ми дайте две стаи на петнайсетия.

— Давам.

Служителят му подаде клипборд с тънък наръч регистрационни формуляри. За клипборда беше завързана химикалка. Бош бързо написа името и адреса си и го плъзна обратно към него.

— Карта, паспорт — рече китаецът.

Хари му подаде паспорта си. Онзи го провери и му го върна, след като записа номера на лист хартия.

— Колко? — попита Бош.

— Колко оставате?

— Десет минути.

Мъжът плъзна поглед по тримата, обмисляйки значението на отговора.

— Хайде — нетърпеливо го подкани Хари и бръкна в джоба си, — колко?

— Двеста щатски долара.

— Нямам щатски, само хонконгски.

— Две стаи — хиляда и петстотин.

Сун пристъпи напред и постави ръка върху парите на Бош.

— Не, това е много.

Той заговори бързо и властно на служителя, отказвайки да му позволи да се възползва от чужденеца. Ала Хари не го интересуваха парите. Интересуваше го бързината. Детективът отброи петнайсет стотачки от пачката си и ги хвърли на гишето.

— Ключовете — произнесе той.

Служителят се завъртя към двата реда кутийки зад него и избра два ключа. Бош погледна Сун и сви рамене.

Но когато мъжът на гишето се обърна към тях и Хари протегна ръка, онзи дръпна ключовете назад.

— Хиляда депозит.

Бош осъзна, че не е трябвало да показва всичките си пари. Той бързо смъкна пачката под равнището на гишето, отдели още две банкноти и ги пусна на плота. Когато китаецът най-после му даде ключовете, Хари ги грабна от ръката му и се насочи към асансьора.

На стандартните месингови ключове бяха закачени червени ромбовидни пластмасови табелки с китайски йероглифи и номерата на стаите — 1503 и 1504. По пътя Бош подаде единия ключ на Сун.

— Ти си или с него, или с мен — каза на Елинор той.

Опашката пред асансьора беше станала още по-дълга. Сега отпред чакаха над трийсет души и видеоекранът над вратата показваше, че охраната пуска между осем и десет души в кабината, в зависимост от ръста на пътниците. Това бяха най-дългите петнайсет минути в живота на Бош. Елинор се опита да успокои растящото му нетърпение и безпокойство, като поведе разговор.

— Какъв е планът, когато се качим?

Той поклати глава.

— Няма план. Ще играем както дойде.

— И какво ще направим, просто ще започнем да чукаме на вратите ли?

Хари отново поклати глава и повдигна снимката с отражението в прозореца.

— Не, ние знаем коя е стаята. Тя е само с един прозорец. Един прозорец на стая. Нашият прозорец е седмият откъм страната, която гледа към „Нейтън Роуд“. Когато се качим, ще влезем в седмата стая от края.

— Ще влезем ли?!

— Нямам намерение да чукам, Елинор.

Опашката постепенно се придвижваше и най-после дойде техният ред. Охранителят провери ключа на Бош и пусна двамата с Елинор в асансьора, но после протегна ръка зад тях и спря Сун. Кабината се беше напълнила.

— Чакай, Хари — каза бившата му жена, — нека да вземем следващия.

Той се провря сред навалицата в асансьора, обърна се и погледна към нея, а после и към Сун.

— Ти чакай, ако искаш. Аз се качвам.

Елинор се поколеба за миг и също влезе в кабината, като извика нещо на китайски на Сун, докато вратата се затваряше.

Бош се вторачи в дигиталния индикатор за етажите.

— Какво му каза?

— Че ще го чакаме на петнайсетия.

Детективът не отговори. Това не го интересуваше. Опита се да се успокои и да забави дишането си. Подготвяше се за онова, което можеше да открие или с което можеше да се сблъска на петнайсетия етаж.

Асансьорът се движеше бавно. Вонеше на потни тела и риба. Хари задиша през устата си, за да не усеща смрадта, макар да съзнаваше, че и той има принос за нея. За последен път се беше къпал в петък сутрин в Лос Анджелис. Струваше му се сякаш преди цяла вечност.

Изкачването бе по-мъчително от чакането долу. Накрая, при петото спиране, вратата се отвори на петнайсетия етаж. В кабината бяха останали само Бош, Елинор и двама мъже, които натиснаха бутона за шестнайсетия. Хари се озърна към тях, после прокара показалец надолу по редицата бутони под петнайсетия. Така асансьорът щеше да спира многократно на връщане. Той слезе пръв, като държеше ръка зад хълбока си, готов да извади пистолета в момента, в който се наложи. Елинор го последва.