Майкл Коннелли - Деветте дракона

— Не, Хари — отсече бившата му жена, — няма да стане така.

— А как?

— Казах ти. Сун И разчита да му върнат услуга. И толкова. Няма нужда да дава каквито и да е обяснения, защото човекът с оръжието му дължи услуга. Това е. Доволен ли си?

Бош се вторачи във входа на клуба. Нямаше и следа от Сун.

— Добре.

Изтекоха още пет минути на мълчание и Хари видя Сун да излиза от жълтата врата. Вместо да се насочи обратно към колата обаче, той пресече улицата и влезе в магазина за нудълси. Детективът се опита да го проследи през прозорците, но неоновите отражения бяха прекалено ярки и китаецът изчезна от погледа му.

— Сега пък какво, храна ли ще купува? — попита Бош.

— Съмнявам се. Сигурно са го пратили там.

Хари кимна. Предохранителни мерки. След още пет минути Сун излезе от магазина със стиропорена кутия за храна с капак, пристегнат с два ластика. Носеше я хоризонтално, сякаш се опитваше да не изсипе нудълсите. Той се върна при колата и влезе вътре, после безмълвно подаде кутията на Бош.

Докато Сун И потегляше, детективът я смъкна под равнището на прозорците, свали ластиците и я отвори. Вътре имаше средно голям пистолет от синкава стомана. Нищо друго. Нито резервен пълнител, нито допълнителни боеприпаси. Само пистолетът и патроните в него.

Бош пусна кутията на пода и хвана оръжието в лявата си ръка. Върху оксидацията нямаше марка и каквито и да е други обозначения, освен серийния номер и номера на модела, но петолъчката върху ръкохватката означаваше, че това е „Блек Стар“ китайско производство. Беше виждал такива в Лос Анджелис. Произвеждаха се с десетки хиляди за китайската армия и все повече изчезваха, за да се появят отвъд океана. Явно много оставаха и в Китай и тайно се пренасяха в Хонконг.

Той стисна пистолета между коленете си и измъкна пълнителя, който съдържаше петнайсет деветмилиметрови патрона „Парабелум“. Хари ги извади и ги постави в поставката за чаша на страничната облегалка. Накрая извади и шестнайсетия от затвора и го прибави към другите.

Бош погледна с присвити очи през мерника, надзърна в затвора, търсейки следи от ръжда, после проучи ударника и изхвъргача. Провери действието на оръжието и няколко пъти натисна спусъка. Пистолетът като че ли функционираше добре. След това отново зареди пълнителя, като оглеждаше всеки патрон за корозия или други признаци, че боеприпасите са стари или съмнителни. Не откри нищо такова.

Той пъхна пълнителя на мястото му и зареди първия патрон в затвора. После пак извади пълнителя, натисна последния патрон в отвора и отново сглоби оръжието. Имаше шестнайсет патрона и толкова.

— Доволен ли си? — попита го Елинор от предната седалка.

Хари вдигна поглед от пистолета и видя, че се спускат по рампата към тунела под пристанището, който щеше да ги отведе направо в Коулун.

— Не съвсем. Не обичам да нося пистолет, с който никога не съм стрелял. Ударникът му спокойно може да е изпилен и когато ми потрябва, ще се видя в чудо.

— Е, нищо не може да се направи. Ще трябва просто да се довериш на Сун И.

Беше неделя сутрин и в двулентовия тунел нямаше много други коли. Бош изчака да подминат най-ниската точка в средата и да започнат изкачването към Коулун. По пътя на няколко пъти бе чул пукот от ауспусите на таксита. Той бързо уви пистолета и лявата си длан с одеялото на дъщеря си, взе възглавницата и се обърна да погледне през задния прозорец. Над тях не се виждаха автомобили, защото първите още не бяха стигнали до средата на тунела.

— Между другото, на кого е мерцедесът? — попита Бош.

— На казиното — отвърна Елинор, — взех го назаем. Защо?

Детективът спусна прозореца, вдигна възглавницата и опря дулото в нея. Стреля два пъти, както правеше винаги, за да провери механизма на пистолет. Куршумите отцепиха късчета от плочите, с които бяха облицовани стените на тунела.

Въпреки изолацията, двата гърмежа отекнаха силно в купето. Сун се озърна към задната седалка и колата леко се отклони от курса си.

— Какво правиш, по дяволите?! — извика Елинор.

Бош отпусна оръжието към пода и вдигна прозореца. Вътре замириса на барут, но отново се възцари тишина. Той отви одеялото от ръката си и провери пистолета. Нямаше засечки. Оставаха му четиринайсет патрона и можеше да се заеме за работа.

— Трябваше да се уверя, че работи — отвърна Хари.

— Няма смисъл да носиш пистолет, ако не си сигурен в него.

— Да не си полудял?! Можеха да ни арестуват, преди да имаме възможност да направим каквото и да е!