Майкл Коннелли - Деветте дракона

Той се наведе към предната седалка.

— Елинор, хайде първо да се отбием през вас.

— Защо?

— Забравих да ти кажа да вземеш паспорта на Мади. И твоя.

— Защо са ни?

— Защото тая история няма да приключи, когато я намерим. Искам и двете да напуснете Хонконг, докато всичко свърши.

— И кога ще е това?

Тя се завъртя да го погледне и Хари прочете обвинението в очите й. Искаше му се опита да избегне всичко това, за да може изцяло да се съсредоточи върху избавлението на дъщеря си.

— Не знам. Хайде просто да вземем паспортите, в случай че после нямаме време.

Елинор рязко каза нещо на китайски на Сун, който веднага отби отстрани на улицата и спря. Зад тях не идваха други коли. Още беше много рано. Тя се обърна на седалката си към Бош.

— Ще се отбием за паспортите — безизразно заяви бившата му жена, — но ако се наложи да изчезнем, нито за миг не си мисли, че ще дойдем с теб.

Детективът кимна. Стигаше му и компромисът, който правеше тя.

— В такъв случай може би трябва да вземеш и малко багаж и да го сложиш в багажника.

Елинор се обърна напред, без да отговори. След малко Сун я погледна и я попита нещо на китайски. Тя кимна и бодигардът потегли надолу. Бош знаеше, че Елинор ще изпълни молбата му.

Петнайсет минути по-късно Сун спря пред двата еднакви небостъргача, наричани от местните жители „Китайските клечки“. След като през целия път не беше изрекла и дума, Елинор подаде маслиновата клонка на мира към задната седалка.

— Искаш ли да се качиш? Можеш да си направиш кафе, докато аз събирам багажа. Имаш нужда, ако се съди по вида ти.

— Кафето ще ми дойде добре, но нямаме много…

— Имам нес.

— Добре тогава.

Сун остана в колата, а те двамата се качиха в апартамента на Елинор. „Китайските клечки“ всъщност бяха две свързани помежду си седемдесет и три етажни сгради с овални основи, издигащи се от средата на планинския склон над Хепи Вали. Това бяха най-високите жилищни блокове в цял Хонконг и изпъкваха на фона на града, напомняйки на клечки за хранене, щръкнали от купчинка ориз. Елинор и Маделин се бяха настанили там след пристигането си от Лас Вегас преди шест години.

Докато пътуваха с високоскоростния асансьор, Бош се вкопчи в перилото. Мисълта, че под пода има празна шахта, продължаваща четирийсет и четири етажа надолу, го правеше неспокоен.

Вратата се отвори и двамата се озоваха в малко фоайе, водещо към четирите апартамента на етажа. Елинор отключи вратата на първия отдясно.

— Кафето е в шкафа над мивката. Няма да се бавя.

— Добре. Искаш ли да ти направя една чаша?

— Не, нямам нужда. Пих на летището.

Тя влезе в спалнята, а Бош намери кухнята и се зае с кафето. Избра една от чашите, на която пишеше „Най-добрата майка в света“. Явно беше стара, защото думите бяха избледнявали с всяко минаване през съдомиялната машина.

Хари излезе от кухнята, отпивайки от горещата течност. Апартаментът имаше западно изложение и от прозорците се разкриваше шеметна гледка към Хонконг и пристанището. Бе идвал там само няколко пъти и тя никога не му омръзваше. Когато гостуваше на дъщеря си, най-често се срещаха във фоайето на блока или в нейното училище след края на уроците й.

Грамаден бял лайнер пресичаше пристанището на път към открито море. Бош го погледа известно време, после забеляза рекламата на Канон върху покрива на сградата в Коулун. Това му напомни защо е дошъл. Детективът се обърна към коридора, от който се влизаше в спалните. Завари Елинор в стаята на дъщеря им плачешком да пълни една раница с дрехи.

— Не знам какво да взема — изхлипа тя. — Не знам нито колко време ще отсъстваме, нито от какво ще има нужда Мади. Даже не знам дали изобщо ще я видим отново.

Елинор даде воля на сълзите си и тялото й се разтърси от ридания. Бош постави ръка на лявото й рамо, но тя веднага се дръпна настрани. Не желаеше утеха от него. Рязко затвори ципа на раницата и излезе от стаята. Хари остана сам и се огледа наоколо.

Всички хоризонтални повърхности бяха отрупани със спомени от пътувания до Лос Анджелис и други места. Стените бяха покрити с плакати от филми и концерти на музикални групи. На поставка в ъгъла висяха няколко шапки, маски и мънистени нанизи. На възглавниците на леглото бяха облегнати множество плюшени животни от детството на Мади. Обзе го чувството, че някак си нарушава личното пространство на дъщеря си, като е влязъл в стаята й без покана.

На малкото бюро имаше отворен лаптоп с тъмен екран. Бош се приближи, натисна спейсбара и след секунда дисплеят се съживи. Скрийнсейвърът на дъщеря му беше снимка от последното й посещение в Лос Анджелис. Виждаше се редица от сърфисти, изправени върху дъските си в очакване на следващите вълни. Хари си спомни, че бяха отишли в Малибу да закусват в едно заведение, „Мармалейд“, и после бяха погледали сърфистите на недалечния плаж.