Майкл Коннелли - Деветте дракона

— По кое време са излезли?

— В шест и петнайсет.

Детективът пресметна наум. Беше петък. От излизането на дъщеря му от мола бяха изтекли почти трийсет и шест часа.

— Кога се мръква тук? Към колко часа?

— Обикновено към осем. Защо?

— Клипът, който ми пратиха, е заснет през деня. Значи по-малко от два часа, след като е напуснала мола с тях, тя вече е била в Коулун и са я заснели.

— Искам да видя записа, Хари.

— Ще ти го покажа в колата. Нали каза, че си получила съобщението ми? Провери ли за хеликоптерните площадки в Коулун?

Елинор кимна.

— Обадих се на шефа на отдел „Транспорт на клиенти“ в казиното. В Коулун имало седем хеликоптерни площадки на покриви на сгради. Прати ми списък.

— Добре. Ти обясни ли му защо се интересуваш?

— Не, Хари. Имай ми малко доверие.

Бош я погледна, после впери очи в Сун, който вървеше на няколко крачки пред тях. Елинор го разбра.

— Сун И е друго нещо. Той знае какво става. Мога да му се доверя. От три години е мой телохранител в казиното.

Хари кимна. Бившата му съпруга беше ценна стока за казино „Клеопатра“ в Макао. Плащаха й апартамента и вертолета, който я взимаше от Хепи Вали и я връщаше след работа — тя играеше на частните маси с най-богатите клиенти на казиното. Охраната в лицето на Сун И представляваше част от сделката.

— Е, жалко, че не е охранявал и Мади.

Елинор внезапно се закова на място и се завъртя към него. Сун не забеляза това и продължи напред. Тя доближи лицето си на сантиметри от неговото.

— Можем да го обсъдим още сега, щом искаш, няма проблем. Ще си поговорим за Сун И, а също и за това как заради твоята работа дъщеря ми е в това… това…

Елинор не довърши изречението. Вместо това грубо го хвана за сакото и гневно го заразтърсва, после го прегърна и се разплака. Хари постави ръка на гърба й.

— Нашата дъщеря, Елинор. Нашата дъщеря. Ще я спасим.

Сун усети, че не са зад него, и спря. Озърна се назад към Бош със скритите си зад тъмните очила очи. Без да се откъсва от прегръдката й, Хари му даде знак с ръка да почака на разстояние.

Накрая Елинор се отдръпна назад и избърса очите и носа си с опакото на дланта си.

— Трябва да запазиш самообладание, Елинор. Ще имам нужда от теб.

— Престани да го повтаряш, моля ти се. Ще запазя самообладание. С какво ще започнем?

— Намери ли картата на метрото, за която те помолих?

— Да, в колата е.

— Ами визитката от Козуей Такси? Провери ли я?

— Не се наложи. Сун И вече знаеше за това. Известно е, че повечето таксиметрови компании назначават хора на триадите, които имат нужда от законна работа, за да не бъдат заподозрени от полицията. Повечето взимат лиценз за таксиметрова дейност и работят по някоя смяна тук-там за параван. Щом твоят заподозрян е носил визитката на управителя, сигурно е щял да се срещне с него, за да го вземе във фирмата, когато пристигне тук.

— Ходи ли на адреса?

— Снощи минахме оттам, но това е просто таксиметров гараж. Там зареждат и обслужват колите и разпределят шофьорите при застъпване на смяна.

— Разговаря ли с управителя?

— Не. Не исках да правя такъв ход, без да те питам. Само че ти вече беше в самолета. Пък и реших, че е задънена улица. Става дума за човек, който навярно е щял да вземе Чан на работа. Нищо повече. Сигурно постоянно го прави за триадите. Не би се замесил в отвличане. А ако е замесен, нямаше да се издаде.

Елинор може би имаше право, но ако другите им усилия да открият дъщеря си се проваляха, отново щяха да се върнат към управителя на таксиметровата компания.

— Добре — каза Бош. — Кога ще се съмне?

Тя се обърна към грамадната стъклена фасада на общата зала, сякаш за да прецени отговора си по небето. Хари си погледна часовника. 05:45. Беше в Хонконг близо час. Времето сякаш летеше.

— Може би след половин час — отвърна бившата му жена.

— Ами оръжието, Елинор?

Тя колебливо кимна.

— Ако си сигурен, Сун И знае къде да намериш. В Уан Цай.

Естествено, помисли си Бош, това е мястото, където можеш да си купиш оръжие. В Уан Цай подземният свят на Хонконг излизаше на повърхността. Беше ходил там само веднъж преди четирийсет години, по време на една отпуска от Виетнам. Ала някои неща и места никога не се променяха.

— Добре, да вървим към колата. Губим време.

Минаха през автоматичната врата и навън ги посрещна топъл влажен въздух. Бош веднага почувства кожата си лепкава от влагата.

— Къде отиваме първо? — попита Елинор. — В Уан Цай ли?

— Не, на Върха. Ще започнем от там.