Майкл Коннелли - Деветте дракона

Бош продължи да се взира в очите на дъщеря си още няколко секунди.

— Благодаря ти, Барбара.

Той мина зад нея и я стисна за раменете.

— За тебе винаги, Хари.

— Трябва да вървя.

— Каза, че отиваш на летището. За Хонконг ли заминаваш?

— Да.

— Успех, Хари. Иди и открий дъщеря си.

— Точно това възнамерявам да направя.

Бош бързо се върна в колата си и излезе на шосето. Пиковият час отминаваше и той успя безпрепятствено да пресече Холивуд и да продължи към прохода Кауенга и дома си. Мислите му се насочиха към Хонконг. Лос Анджелис скоро щеше да остане зад гърба му. Всичко щеше да се върти само около Хонконг. Щеше да открие дъщеря си и да я спаси. Или щеше да умре, опитвайки се да го направи.

През целия си живот Хари Бош беше вярвал, че има мисия. И за да я изпълни, трябваше да е неуязвим. Трябваше да направи неуязвими и себе си, и живота си, за да не може никой да му попречи. Всичко това се бе променило в деня, в който видя дъщеря си, за чието съществуване не подозираше. В този момент беше разбрал, че едновременно е спасен и изгубен. Завинаги щеше да остане свързан със света по начин, познат само на бащите. Но също щеше да бъде изгубен, защото знаеше, че някой ден ще я открият тъмните сили, срещу които се бореше. Нищо, че ги разделяше цял океан. Знаеше, че някой ден ще се стигне дотам — мракът щеше да я намери и да я използва, за да го спре.

И този ден беше настъпил.

По време на полета над Тихия океан Бош спа на пресекулки. Четиринайсет часа във въздуха, притиснат до илюминатора, той нито веднъж не успя да се унесе за повече от петнайсетина — двайсет минути, без мислите за дъщеря му и неговата вина за похищението й отново да го събудят.

Прекалено зает през деня, за да размишлява, Хари се беше спасил от страха и угризението, от жестоките самообвинения. Бе успял да остави настрани всичко това, защото знаеше, че целта е по-важна от багажа, който носи. Но по време на полет 883 на „Катай Пасифик“ повече нямаше къде да бяга. Трябваше да поспи, за да е отпочинал и готов за предстоящото в Хонконг. Ала в самолета се чувстваше притиснат в ъгъла и вече не можеше да заобикаля угризенията и страха си. Обзе го ужас. Прекара повечето време седнал в сумрака, здраво свил юмруци и вперил празен поглед напред, докато самолетът се носеше в чернотата към мястото, където криеха Маделин. Това правеше съня му неспокоен, ако не и съвсем невъзможен.

Насрещните ветрове над Пасифика бяха по-слаби от очакваното и самолетът кацна по-рано на летището на остров Лантау — в 04:55. Бош грубо изтика неколцина пътници, за да извади багажа си от отделението над седалката, и се насочи към изхода. Носеше само малка раница с вещи, които може би щяха да му помогнат да открие и спаси дъщеря си. Когато отвориха люка, той изпревари всички останали и се насочи към митницата. Обзе го страх, докато се приближаваше към първия проверочен пункт — термоскенер, регистриращ болни от грип. Детективът се потеше. Дали угризението, което изгаряше подсъзнанието му, се проявяваше като грип? Нямаше ли да го спрат, още преди да е започнал най-важната операция в живота си?

Той се озърна назад към компютърния екран, покрай който беше минал. На монитора силуетите на пътниците се очертаваха като сини призраци. Нямаше издайнически червени проблясъци. Нямаше грип. Поне засега.

Митничарят на гишето прелисти паспорта му, пълен с входни и изходни печати от многобройните му пътувания през последните шест години. После провери нещо на компютърния екран, което Бош не можеше да види.

— Бизнес ли имате в Хонконг, господин Бош? — попита служителят.

И някак си успя да сдъвче единствената сричка от фамилията на детектива, произнасяйки я като „Боч“.

— Не — отвърна Хари, — дъщеря ми живее тук и често й гостувам.

Митничарят погледна преметнатата на рамото му раница.

— Явно сте чекирали останалия си багаж.

— Не, само с това съм. Идвам за кратко.

Служителят кимна и отново се обърна към монитора си. Бош знаеше какво ще се случи. Винаги, когато пристигаше в Хонконг, на митницата виждаха, че работи в органите на реда, и го пращаха за проверка на багажа.

— Носите ли оръжието си? — попита митничарят.

— Не — уморено отвърна Хари, — знам, че е забранено.

Инспекторът написа нещо на клавиатурата и както се очакваше, го насочи към гишето за проверка на багажа. Това щеше да му изгуби още петнайсет минути, но Бош запази самообладание. По-краткият полет му беше спестил половин час.