Майкл Коннелли - Деветте дракона

Отварянето на телефона обаче активира екрана, който освети долната страна на матрака. Зад една от дървените летви на скарата беше пъхнат пистолет.

Сърцето на Бош се разтуптя по-силно, но реши да не пипа оръжието, докато отново не остане сам в апартамента. Той затвори джиесема и зачака. Скоро чу, че посетителите слизат по стълбището. Те явно направиха още един бърз оглед на долния етаж и си тръгнаха.

Когато се разчу изщракването на резето, детективът най-после се измъкна изпод леглото. Изчака няколко секунди, за да се увери, че бъдещите наематели няма да се върнат, и включи осветлението. Върна се при леглото, вдигна матрака и го опря на задната стена на мецанина. После вдигна и подматрачната конструкция и погледна пистолета, пъхнат между нея и дървената скара.

Не го виждаше ясно, затова пак извади джиесема си, отвори го и го доближи към оръжието, за да го използва като фенерче.

— По дяволите — високо изруга детективът.

Търсеше „Глок“, пистолет с правоъгълно напречно сечение на ударника. Скритото под леглото на Чан оръжие беше „Смит & Уесън“.

Тук нямаше нищо, което да му е от полза. За пореден път се връщаше на изходна позиция. И сякаш за да подчертае това, часовникът му изпиука. Той изключи алармата. Беше я настроил по-рано, за да не пропусне полета си. Вече трябваше да тръгва за летището.

Бош върна леглото на мястото му, угаси осветлението на мецанина и тихо се измъкна от апартамента. Първо щеше да се отбие през дома си, за да си вземе паспорта и да заключи пистолета си. Нямаше да му позволят да влезе въоръжен в чужда държава без съответното разрешение — а процедурата щеше да отнеме дни, ако не и седмици. Не възнамеряваше да носи дрехи, защото се съмняваше, че в Хонконг ще му остане време да се преоблича. Операцията му щеше да започне в момента, в който слезеше от самолета.

От Монтерей Парк потегли на запад по „Десето шосе“. После щеше да продължи по „Сто и първо“ през Холивуд. По пътя обмисляше как да насочи полицията към пистолета, скрит в бившия апартамент на Чан, ала засега нямаше основание за обиск. И все пак оръжието трябваше да бъде намерено и анализирано. Въпреки че нямаше отношение към убийството на Джон Ли, заподозреният надали го бе използвал за добри дела и филантропия. То беше свързано с престъпната дейност на триадите и най-вероятно щеше да доведе до нещо.

Когато се качи на „Сто и първо шосе“ и продължи на север покрай центъра, Бош си спомни за обаждането на Барбара Старки. Провери гласовата си поща и след като чу лаборантката да му казва да й позвъни при първа възможност, натисна клавиша за ответно повикване.

— Барбара, обажда се Хари.

— Да, Хари, надявах се да се свържа с теб, преди да си тръгна за вкъщи.

— Трябвало е да си тръгнеш още преди около три часа.

— Ами да, обаче нали ти обещах да свърша тая работа.

— Благодаря ти, Барбара. Това означава много за мене. Какво откри?

— Няколко неща. На първо място, направих малко по-контрастна разпечатка, ако решиш да я вземеш.

Обзе го разочарование. Старки явно не беше постигнала много повече и просто искаше да му съобщи, че разполага с по-ясна снимка на изгледа през прозореца на стаята, в която държаха дъщеря му. Понякога, бе забелязал Бош, когато някой ти правеше услуга, искаше да го подчертае. Той обаче щеше да се задоволи с първата разпечатка. Отбиването от шосето щеше да му отнеме твърде много време. Трябваше да бърза за самолета.

— Нещо друго? Вече ще тръгвам за летището.

— Да, натъкнах се на още няколко визуални и звукови особености, които може да са ти от полза — отвърна лаборантката.

Това привлече цялото внимание на Бош.

— Да?

— Ами, едната според мен е влак или метро. Втората е откъс от разговор, но не на китайски. И последната ми прилича на безшумен хеликоптер.

— Как така „безшумен“?

— Буквално. В прозореца се отразява прелитащ хеликоптер, само че няма свързани с него звуци.

Бош не отговори веднага. Знаеше за какво говори Старки: за вертолетите „Уиспър Джет“, с каквито летяха богаташите над и около Хонконг. Беше ги виждал. Тези машини не бяха нещо необичайно, ала съвсем малко сгради във всеки квартал имаха право да поддържат хеликоптерни площадки на покривите си. Една от причините бившата му жена да избере небостъргача в Хепи Вали, в който живееше, беше тъкмо площадката на покрива. Така стигаше до казиното в Макао за двайсет минути, вместо за два часа, ако трябваше да отиде до фериботните кейове, да пресече пристанището с кораб и да вземе такси или да продължи пеш от кея до казиното.