Майкл Коннелли - Деветте дракона

— Мади — довърши мисълта му тя.

Последва дълго мълчание и Бош предположи, че бившата му жена се опитва да овладее емоциите си — сигурно го мразеше и в същото време беше принудена да разчита на него да спаси дъщеря им.

— Елинор? — накрая я повика той.

— Да?

Въпреки че гърлото й очевидно бе свито, гласът й излъчваше мрачна ярост.

— Приятелките на Мади казаха ли ти на каква възраст е тоя Куик?

— И двете смятаха, че е най-малко седемнайсетгодишен. Имал кола. Разговарях поотделно с тях и думите им съвпадаха. Според мен тоя път не скриха нищо.

Бош не отговори. Мислеше.

— Отварят мола след няколко часа — продължи тя, — ще ида там със снимки на Мади.

— Добра идея. Може да има видеозаписи. Ако Куик им е създавал проблеми в миналото, охраната на мола може да има негово досие.

— Всичко това ми е известно.

— Извинявай, знам.

— Какво казва по тоя въпрос вашият заподозрян?

— Нашият заподозрян мълчи като риба и току-що претърсих куфара и джиесема му. Продължаваме да работим по колата му. Засега нищо.

— Ами домът му?

— До момента не разполагаме с достатъчно, за да получим заповед за обиск.

Тези думи увиснаха във въздуха за няколко секунди. И двамата знаеха, че след похищението на дъщеря им правни формалности като заповедите за обиск вече нямат никакво значение за Бош.

— Време е да се залавям за работа. След шест часа трябва да съм на летището.

— Добре.

— Ще ти се обадя веднага щом…

— Хари?

— Да?

— Толкова съм разстроена, че не знам какво да кажа.

— Разбирам, Елинор.

— Ако я открием, може никога повече да не я видиш. Просто държа да те предупредя.

Бош мълчеше. Разбираше, че има основание да е гневна. Гневът дори можеше да я направи още по-силна.

— Никакво „ако“ — накрая отвърна той, — ще я открия.

Ала не получи отговор.

— Добре, Елинор. Ще ти се обадя, когато науча нещо.

След като затвори, детективът се обърна към компютъра си, отвори арестантската снимка на Чан и я разпечата на цветен принтер. Искаше да я вземе със себе си в Хонконг.

Позвъни Чу и му съобщи, че основанието за задържане било подписано и си тръгвал от съда. Разговарял със свой колега в ЗБАБ, който получил факса на Бош и потвърдил, че двете страни на визитката са еднакви. Принадлежала на управител на таксиметрова компания в Козуей Бей. Напълно безобидна наглед, но Хари продължаваше да се чуди защо Чан я е скрил в обувката си. А и фирмата действаше в район, намиращ се в непосредствена близост с мястото, където приятелките на дъщеря му я бяха видели за последен път. Не вярваше в съвпадения. И нямаше намерение да започне да вярва тъкмо сега.

Той благодари на Чу и затвори в момента, в който лейтенант Гандъл се отби при него на излизане от отдела.

— Хари, имам чувството, че те изоставям в беда. Какво мога да направя за тебе?

— Вече сме направили всичко възможно.

Бош осведоми шефа си за обиските и липсата на сериозни улики. Съобщи му и че няма нова информация за местонахождението и похитителите на дъщеря му. На лицето на Гандъл се изписа кисела физиономия.

— Трябва ни прелом — заяви той, — адски много ни трябва прелом.

— Работим по въпроса.

— Кога заминаваш?

— След шест часа.

— Добре, знаеш ми телефоните. Обади ми се по всяко време, даже през нощта, ако имаш нужда от нещо. Ще направя каквото мога.

— Мерси, шефе.

— Искаш ли да остана тук с тебе?

— Не, ще се оправя. Тъкмо се канех да отида в ПСГ и да пусна Ферас да се прибере вкъщи, ако иска.

— Добре, Хари, съобщи ми, ако откриеш нещо.

— Непременно.

— Ще я намериш. Убеден съм в това.

— И аз.

Гандъл неловко протегна ръка и Бош я стисна. Навярно се ръкуваха за пръв път, откакто се бяха запознали преди три години. Лейтенантът си тръгна и Хари се огледа наоколо. Май беше останал сам в отдела.

Детективът се обърна и погледна куфара. Знаеше, че трябва да го свали с асансьора в хранилището. Джиесемът също трябваше да се включи в списъка на веществените доказателства. После и Бош щеше да напусне сградата. Ала не за да прекара един спокоен семеен уикенд. Предстоеше му операция. И нямаше да се спре пред нищо, докато не я изпълни. Въпреки последната заплаха на Елинор. Даже това да означаваше, че спасявайки дъщеря си, може никога повече да не я види.

Бош изчака да мръкне, за да влезе в жилището на По-Чин Чан. Общият вестибюл на малката къща водеше към още един апартамент и това му осигури прикритие, докато отключваше резето и после ключалката на бравата с шперцовете си. Не изпитваше нито угризения, нито колебания относно границата, която престъпваше. Обискът на колата и куфара и проверката на телефона не бяха дали резултати. Започваше да го обзема отчаяние. Вече не търсеше доказателства, за да повдигне обвинение срещу Чан. Трябваше му нещо, което да му помогне да намери дъщеря си. Нямаше я над дванайсет часа и макар проникването с взлом да застрашаваше препитанието и кариерата му, то му се струваше минимален риск в сравнение с онова, пред което щеше да се изправи в душата си, ако не спасеше Мади.