Майкл Коннелли - Падане

— Съмнявам се. Дори да не издаде нищо. Видя ли часовника му?

— Не, с дълги ръкави е.

— Аз го видях. Отговаря. Задържаме го, вземаме му часовника и го пращаме на криминалистите. Да проверят за ДНК и дали отговаря на раната. ДНК тестът ще отнеме време, но могат да съпоставят часовника с раната до утре по обед, след което отиваме в прокуратурата.

— Звучи добре. Ще си взема кафе. Искаш ли нещо?

Бош се обърна и изгледа партньора си. Чу беше с гръб към него, събираше отчетите за кредитните карти на купчина и подреждаше листата.

— Не, нищо.

— Щом ще го оставиш да къкри известно време, няма да е зле да прегледам тези хартии. Кой знае, може да излезе нещо.

Чу стана и прибра извлеченията в нова зелена папка.

— Да, кой знае.

Чу излезе, а Бош продължи да го наблюдава. После стана, отиде до кабинета на лейтенанта, надникна и каза на Дювал, че са прибрали Макуилън в първа стая и че е дошъл доброволно.

Върна се на мястото си и написа съобщение на дъщеря си, за да се увери, че се е върнала без проблеми от училище. Тя отговори бързо — телефонът бе продължение на ръката й и имаха установено правило никога да не забавят отговорите си.

ВСИЧКО Е НАРЕД. ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ СНОЩИ ЩЕ РАБОТИШ.

Бош не беше сигурен накъде бие тя. Беше си направил труда да заличи всяка следа от посещението на Ана Стоун. Отговори невинно, но тя го закова.

ДВЕ ВИНЕНИ ЧАШИ В БОША.

Винаги наричаха миялната на името на производителя. Бош осъзна, че е пропуснал един детайл. Замисли се и написа отговора.

БЯХА ПРАШАСАЛИ НА ЛАВИЦАТА ПРОСТО ГИ ИЗМИХ. НО СЕ РАДВАМ, ЧЕ ИЗПЪЛНЯВАШ ДОМАШНИТЕ СИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ.

Съмняваше се, че номерът ще мине, но изтекоха две минути, а отговор нямаше. Стана му неприятно, че не й казва истината, но сега не беше време да обсъжда романтичния си живот с дъщеря си.

След като реши, че е дал достатъчно преднина на Чу, взе асансьора до партера. Излезе на Спринг Стрийт, пресече и влезе в сградата на „Лос Анджелис Таймс“.

„Таймс“ имаше просторно кафене на партера. ДП пък можеше да се похвали единствено с машини за закуски и напитки. При откриването на новата полицейска централа преди няколко години „Таймс“ реши да се направи на добър съсед и осигури достъп до кафенето си за всички служители и сътрудници на ДП. Бош винаги беше смятал това за кух жест, мотивиран най-вече от надеждата на финансово затруднения вестник поне кафенето му да има някаква печалба, за разлика от другите отдели на някога мощната институция.

След като показа значката си на входа, той влезе в заведението, заемащо огромното пространство, където десетилетия наред бяха работили старите печатни преси. Помещението беше дълго, с бюфет от едната страна и редици маси от другата. Бързо се огледа с надеждата, че ще види Чу, преди той да го е забелязал.

Чу седеше на маса в другия край на кафенето, с гръб към него. Беше с някаква жена, вероятно от мексикански произход, ако се съдеше по външността й. Тя пишеше нещо в бележника си. Бош отиде до масата им, придърпа стол и седна. Чу и жената го изгледаха така, сякаш при тях бе седнал Чарлз Менсън 5 5 Известен калифорнийски престъпник от 60-те години на миналия век — Б.пр. .

— Размислих за кафето — каза Бош.

— Хари — изтърси Чу, — аз само…

— Разказваше на Емили за разследването ни.

Бош се обърна към Гомес-Гонзмарт.

— Нали така, Емили? — попита той. — Или да те наричам „Гончето“?

— Виж, Хари, не е това, което си мислиш — каза Чу.

— Така ли? Нима? Защото ми изглежда, че разгласяваш случая ни на „Таймс“, при това на тяхна територия.

Бързо се пресегна и грабна бележника от масата.

— Хей! — извика Гомес-Гонзмарт. — Това е мое.

Бош прочете бележките на отворената страница.

Бяха като стенограма, но видя повтарящи се инициали „МК“ и фразата „часовник = ключ“. Това беше достатъчно, за да потвърди подозренията му. Подаде й бележника.

— Аз тръгвам — заяви тя, като грабна бележника си от ръцете му.

— Още не — каза Бош. — Защото сега двамата ще седнете и ще стигнете до ново споразумение.

— Не можете да ми нареждате какво да правя! — озъби се Гончето.

Тя избута стола си толкова енергично, че го преобърна.

— Права сте, не мога — съгласи се Бош. — Само че бъдещето и кариерата на приятеля ви е в ръцете ми. Така че ако те означават нещо за вас, ще седнете и ще ме изслушате.

Зачака, без да сваля поглед от нея. Тя нагласи ремъка на чантата на рамото си, готова да си тръгне.

— Емили? — обади се Чу.