Майкл Коннелли - Падане

Бош се пресегна през обемистото му шкембе и намери оръжието. Извади го и го вдигна, за да го покаже на Чу. Беше „Кобра Деринджър“ с къса цев. Хубав и малък, макар и не особено ефективен пистолет. Можеше да изстреля два куршума калибър 38, които да нанесат известни поражения, ако го използваш от близко разстояние. Пистолетът фигурираше в списъка на регистрираните оръжия на Макуилън, който Чу беше извлякъл от базата данни на АТО. Хари го прибра в джоба си и попита:

— Имате ли разрешение да носите скрити оръжия?

— Не точно.

— Да, така си и мислех.

Бош продължи с претърсването и напипа в предния ляв джоб нещо, за което бе сигурен, че е телефон. Остави го на мястото му, като се престори, че го е пропуснал.

— Да не би да претърсвате всеки, когото вземате за разпит? — попита Макуилън.

— Правила — отговори Бош. — Не можем да ви качим в колата без белезници, освен ако не сме ви претърсили.

Бош не говореше точно за правилата на управлението, а по-скоро за своите собствени. Когато видя кобрата в списъка на АТО, предположи, че тя е оръжието, което Макуилън обича да носи — нямаше кой знае каква друга причина човек да си купува джобен пистолет. Първата работа на Хари бе да отнеме него, както и всичко друго, което можеше да не фигурира в регистъра.

— Добре — каза той. — Да вървим.

Излязоха от гаража на яркото следобедно слънце. Детективите застанаха от двете страни на Макуилън и го поведоха към колата.

— Къде ще проведем този доброволен разговор? — поинтересува се Макуилън.

— В Дирекцията на полицията — отвърна Бош.

— Не съм виждал новата сграда, но ако всичко е същото, бих предпочел участъка в Холивуд. Наблизо е и ще мога да се върна по-бързо на работа.

Това беше началото на играта на котка и мишка. Основната цел на Бош беше Макуилън да продължи да сътрудничи. В момента, в който млъкнеше и кажеше, че иска адвокат, всичко спираше. Като бивше ченге, Макуилън беше достатъчно умен, за да знае това. И си играеше с тях.

— Можем да проверим дали имат място — каза Бош. — Партньоре, обади им се.

Беше използвал кодовата дума. Чу извади телефона си, а Хари отвори задната врата на седана и я задържа, докато Макуилън се качи. Затвори и направи знак на Чу над покрива на колата. Нямаше да ходят в Холивуд.

След като всички се качиха, Чу продължи да се преструва, че говори с дежурния лейтенант в детективското помещение в участъка в Холивуд.

— Лейтенант, обажда се детектив Чу от „Грабежи и убийства“. С партньора ми сме в района и бихме искали да използваме една от стаите ви за разпит за около час, ако е възможно. Можем да пристигнем към пет часа. Удобно ли ви е?

Последва дълго мълчание, нарушавано натри пъти от „Разбирам“. Накрая Чу благодари и затвори.

— Не става. Току-що са изтърбушили склад за незаконни дискове и трите им стаи са заети. Ще се освободят най-рано след два часа.

Бош погледна към Макуилън, сви рамене и каза:

— Май ще ви се случи да видите новата сграда.

— Така изглежда.

Беше сигурен, че Макуилън не се е вързал на постановката. По пътя се опита да завърже разговор, за да изкопчи някаква информация от него или поне да свали гарда му. Бившето ченге обаче знаеше номерата на занаята и мълча почти през цялото време. Това показа, че разговорът в ДП няма да е от лесните. Едва ли имаше по-трудно нещо от това да накараш бивше ченге да си развърже езика.

Бош нямаше нищо против, беше готов за предизвикателството и имаше няколко коза в ръкава си, които Макуилън със сигурност не беше предвидил.

След като стигнаха в Дирекцията на полицията, преведоха Макуилън през огромното помещение на „Грабежи и убийства“ и го вкараха в една от двете стаи за разпит на „Неприключени следствия“.

— Трябва да проверим някои неща и се връщаме — каза Бош.

— Знам как става — отвърна Макуилън. — Ще се видим след около час, нали?

— Не, няма да се бавим чак толкова.

Вратата се заключи автоматично и Бош тръгна по коридора до следващата врата. Влезе в стаята с видеоапаратурата, пусна записващите устройства и отиде в общото помещение. Чу беше на бюрото си и отваряше пликовете с извлеченията за кредитните карти на Джордж Ървинг. Бош се настани на мястото си.

— Колко време ще го оставиш да къкри? — попита Чу.

— Не знам. Към половин час. При претърсването пропуснах телефона му. Може да се обади и да се изпусне, а ние да го запишем. Току-виж сме извадили късмет.

— Случвало се е. Мислиш ли, че тази нощ ще излезе оттук?