Майкл Коннелли - Падане

И това беше само част от пораженията. Дори не ставаше дума за непоправимия удар, който Чу беше нанесъл на партньорството им. Колкото до Бош, за него това партньорство беше приключено.

— Хари! Готов ли си за екшън?

Бош се обърна. Чу току-що беше влязъл в кабинката.

— Да — каза той. — Готов съм.

Таксиметровият гараж до голяма степен приличаше на полицейски участък. Играеше ролята най-вече на център за зареждане, поддръжка и насочване на автомобили, които непрекъснато обикалят поверения им участък. И, естествено, това бе мястото, където автомобилите се пълнеха с онези, които ги караха. Самите автомобили винаги бяха в играта, докато някоя механична повреда не ги изкара от строя. В това отношение имаше ритъм, на който можеше да се разчита. Излизащи коли, пристигащи коли. Излизащи шофьори, пристигащи шофьори. Механици. Диспечери.

Бош и Чу чакаха на „Гауър“ и наблюдаваха централата на „Блек енд Уайт“ близо час, преди да видят мъжа, когото смятаха за Марк Макуилън, да паркира колата си и да влиза през отворената врата на гаража. Не беше какъвто си го представяше Бош. За него Макуилън беше такъв, какъвто го помнеше отпреди двайсет и пет години. Онзи Макуилън, когото медиите нарочиха за изкупителна жертва на комисията за разследване на душащата хватка. Тогава бе двайсет и осем годишен жребец с къса прическа и бицепси, способни да смажат човешки череп, какво остава за сънна артерия.

Мъжът, който влезе в сградата на „Блек енд Уайт Такси“, беше по-широк в бедрата, отколкото в раменете, имаше рехава коса, прибрана небрежно на опашка, и вървеше с походката на човек, тръгнал нанякъде без особено желание.

— Това е той — каза Бош. — Предполагам.

Това бяха първите му думи за последните двайсет минути. Вече нямаше какво толкова да казва на Чу.

— Сигурен ли си? — попита партньорът му.

Бош погледна снимката от шофьорската книжка, която Чу бе разпечатал. Беше правена преди три години, но той беше сигурен, че го е разпознал.

— Да. Да вървим.

Не изчака отговора на партньора си. Слезе от колата и пресече диагонално „Гауър“ в посока към гаража. Другата врата се затръшна зад него и Чу забърза да го настигне.

— Хей, заедно ли ще го правим, или ще се правиш на човека армия? — извика Чу.

— Да — отвърна Бош. — Заедно.

За последен път, мислено добави той.

Нужни му бяха няколко секунди, докато очите му свикнат с полумрака на гаража. Този път дейността беше по-оживена в сравнение с предишното им посещение. Застъпваше нова смяна. Шофьори и коли пристигаха и заминаваха. Тръгнаха направо към диспечерския офис, тъй като не искаха някой да съобщи новината на Макуилън, преди да са стигнали до него.

Бош почука на вратата и влезе. В помещението имаше двама души, също като миналия път. Единият беше Макуилън, а другият — непознат. Макуилън стоеше до работното си място и пръскаше с дезинфектант слушалките, които се канеше да си сложи. Като че ли изобщо не се смути от появата на двамата костюмирани мъже. Дори им кимна, сякаш за да им покаже, че са очаквани.

— Детективи — каза той. — Какво мога да направя за вас?

— Марк Макуилън? — попита Бош.

— Същият.

— Детективи Бош и Чу, ЛАПУ. Искаме да ви зададем няколко въпроса.

Макуилън отново кимна и се обърна към другия диспечер.

— Анди, ще удържиш ли фронта? Надявам се, че няма да отнеме много време.

Другият мъж кимна и направи знак, че всичко е под контрол.

— Всъщност може и да отнеме — рече Бош — По-добре намерете някой да ви замести.

Макуилън заговори, без да поглежда към Бош.

— Анди, обади се на Джеф и му кажи да дойде. Ще се върна колкото се може по-скоро.

Бош се обърна, посочи вратата и Макуилън тръгна към изхода. Беше облечен с торбеста риза, която не бе напъхал в панталоните си. Бош остана зад него, като не сваляше очи от ръцете му. Когато излязоха в гаража, постави длан на гърба на Макуилън и го насочи към едно такси, вдигнато на стенд.

— Бихте ли поставили ръце на колата за момент?

Макуилън се подчини и китките му се показаха над маншетите на ризата му. Бош видя онова, на което се беше надявал — военен часовник на дясната китка. С голям стоманен циферблат с релефи.

— Разбира се — каза Макуилън. — И още отсега ще ви кажа, че отпред и отдясно на колана ми ще намерите малък двуцевен пистолет, който обичам да нося. Тази работа не е от най-безопасните на света. Знам, че вашата е по-трудна, но ние тук работим по цяла нощ и вратата на гаража е винаги отворена. В края на смяната всеки водач предава парите си, а понякога и самите шофьори не са от най-приятните типове, ако разбирате какво искам да кажа.