Майкл Коннелли - Падане

— Моя е вината, че не те държа в течение — призна той. — Нещата просто се развиваха много бързо. От кабинета на началника са се разбързали и казват всичко на съветника. Днес на погребението разговарях с адютанта му.

— Да, сигурно трябва да се радвам, че ме държа на тъмно. Така не мога да бъда заподозряна, че съм пуснала информацията на „Таймс“. Някаква идея кой е бил?

— Предполагам, че е Ървинг или някой от хората му.

— Защо ще го прави? В крайна сметка няма да бъде представен в особено добра светлина.

Едва сега Бош се замисли за това. Тя беше права. Защо му трябваше на Ървинг да пуска информация, която в крайна сметка щеше да го опетни най-малкото с намек за корупция? Просто нямаше смисъл.

— Добър въпрос — призна той. — Но нямам отговор. Знам само, че по някакъв начин от другата страна на улицата са разбрали.

Дювал погледна към щорите, които скриваха прозореца, гледащ към сградата на „Таймс“. Сякаш параноята й спрямо репортерите се беше оправдала. Бош стана. Беше казал всичко, което имаше за казване.

— Искаш ли подкрепление, Хари? — попита Дювал. — С Чу ще се справите ли сами?

— Мисля, че да. Макуилън няма представа какво му предстои. А и, както казах, искаме да дойде доброволно.

Тя се замисли и накрая кимна.

— Добре, дръж ме в течение. Но този път навреме.

— Добре.

— Това означава довечера.

— Ясно.

Бош се върна в кабинката. Чу още го нямаше.

Беше погълнат от идеята, че изтичането на информацията не е станало от лагера на Ървинг. В такъв случай оставаше кабинетът на началника и възможността да са предприети ходове, за които Киз Райдър не знае или крие от него. Седна пред компютъра си и отвори сайта на „Таймс“. Въведе „Емили Гомес-Гонзмарт“ в полето за търсене.

След малко се зареди пълна с цитати страница — заглавията на статиите, подредени по дати в низходящ ред и илюстриращи кариерата на репортерката. Започна да превърта надолу и бързо стигна до заключението, че Гончето не е отразявала политиката и управлението на града. През последната година нямаше материали, свързани по някакъв начин с Ървин или Джордж Ървинг. Изглежда се беше специализирала в криминалните новини. Спираше се върху някое престъпление, описваше жертвите и семействата им. Бош отвори няколко от тях, прочете началните абзаци и се върна на списъка.

Върна се повече от три години назад, но не видя нищо, което да свързва Гомес-Гонзмарт с някой от замесените по случая „Джордж Ървинг“. И тогава едно заглавие от началото на 2008 година привлече вниманието му.

Отвори статията. Започваше се с историята на възрастна жена, притежаваща аптека в Чайнатаун, която повече от трийсет години плащала месечна такса за защита на някакъв бос на китайската мафия. След това материалът продължаваше с описание на собственици на дребен бизнес, спазващи вековната хонконгска традиция да плащат на престъпните синдикати за сигурността си. Повод за написването на статията беше убийството на собственик на жилищна кооперация в Чайнатаун, за което се подозираше, че е дело на китайската мафия.

Бош замръзна, когато стигна до деветия абзац.

„Триадите са живи и процъфтяват в Ел Ей — каза детектив Дейвид Чу от Звеното за борба с азиатската престъпност на ЛАПУ. — Те тормозят хората по същия начин, по който са го правили в продължение на триста години в Хонконг.“

Хари дълго се взира в абзаца. Чу беше прехвърлен в „Неприключени следствия“ и бе станал негов партньор преди две години. Преди това беше работил в ЗБАП, където пътят му се беше пресякъл с този на Емили Гомес-Гонзмарт. Отношенията им като че ли бяха продължили и след това.

Бош затвори страницата и се огледа. От Чу нямаше и следа. Плъзна стола си до бюрото му и отвори лаптопа. Екранът светна и Бош щракна върху имейл клиента. Отново се огледа, за да се увери, че Чу не е влязъл. Отвори нов имейл и написа „Гончето“ в полето на адреса.

Нищо не се случи. Изтри го и написа малкото й име. Автоматична функция за дописване на въвеждан преди адрес се задейства — emilygglatimes.com.

Усети как го изпълва ярост. Огледа се за трети път, влезе в папката с изпратените съобщения и провери за съобщения до този адрес. Имаше няколко. Бош започна да ги чете едно по едно и бързо разбра, че са безобидни. Чу използваше имейла единствено за уговаряне на срещи, често в кафенето на „Таймс“. Нямаше начин да разбере какви точно са отношенията му с журналистката.

Затвори програмата и изключи лаптопа. Беше видял достатъчно. Знаеше достатъчно. Избута стола до бюрото си и се замисли какво да прави. Разследването беше компрометирано от собствения му партньор. Последствията от това можеха да стигнат чак до съда, ако срещу Макуилън бъдеше повдигнато обвинение. Всеки адвокат, който научеше за поведението на Чу, би могъл да го направи на пух и прах, а покрай него и цялото обвинение.