Майкл Коннелли - Падане

— Виж, съжалявам — каза тя. — Имам да пиша.

И си тръгна, оставяйки Чу побелял като платно. Той се взираше в нищото, докато Бош не го изтръгна от унеса.

— Чу, какви ги вършиш, по дяволите?

— Помислих си…

— Каквото и да си помислил, изгоря. Оплеска работата и по-добре да намериш начин да се отървеш от нея. Какво точно й каза?

— Аз… казах й, че сме задържали Макуилън и че ще се опитаме да го изобличим. Че няма значение дали ще си признае, ако часовникът отговаря на раната.

Бош беше толкова ядосан, че едва се сдържа да го цапардоса по тила.

— Кога започна да й снасяш?

— Откакто получихме случая. Познавам я от по-рано. Преди няколко години писа една статия и излизахме няколко пъти. Винаги съм я харесвал.

— И тази седмица ти се е обадила и е започнала да те води за хуя право в случая ми.

Чу се обърна и го погледна за първи път.

— Да, точно така, Хари. Твоят случай. Не нашият. Твоят.

— Но защо, Дейвид? Защо го направи?

— Ти го направи. И не започвай да ме наричаш Дейвид. Изненадан съм, че изобщо знаеш малкото ми име.

— Какво? Аз ли съм го направил. Ти да не си…

— Да, ти. Ти ме изключи, Хари. Не ми казваше нищичко и ме изключи, накара ме да работя по едното дело, докато ти работиш по другото. И това не е за първи път. Почти винаги го правиш. Така не се постъпва с партньор. Ако се беше отнасял нормално с мен, никога нямаше да го направя!

Бош се овладя и успокои тона си. Даваше си сметка, че привличат вниманието на хората на съседните маси. На вестникарите.

— Вече не сме партньори — каза Бош. — Приключваме тези два случая, след което подаваш молба за прехвърляне. Не ми пука къде ще отидеш, но се махаш от „Неприключени следствия“. Ако не го направиш, ще разглася какво си направил, как си продал собствения си партньор и случая си за някаква шунда. Ще се превърнеш в парий и никой отдел, освен „Вътрешни работи“ няма да иска да те погледне.

Стана и си тръгна. Чу го викаше немощно от мястото си, но той не се обърна.

Макуилън чакаше с ръце на масата, когато Бош влезе в стаята за разпити. Погледна си часовника — явно без да осъзнава колко важна е ролята му в предстоящия разговор — и се обърна към Бош.

— Трийсет и пет минути — обяви той. — Мислех си, че като нищо ще е повече от час.

Бош седна срещу него и постави на масата тънка зелена папка.

— Съжалявам — каза той. — Трябваше да докладвам на някои хора.

— Няма проблем. Обадих се в работата. Ще ме заместят за цялата нощ, ако е необходимо.

— Добре. В такъв случай предполагам, че знаете защо сте тук. Исках да си поговорим за неделя вечерта. Мисля, че трябва да ви запозная с правата ви, за да ви защитя и да направя тази среща официална. Дойдохте доброволно, но имам навика винаги да казвам на хората в какво положение се намират.

— Да не би да казвате, че съм заподозрян в убийство?

Бош забарабани с пръсти по масата.

— Трудно е да се каже. Първо искам някои отговори от вас, после ще си направя изводите.

Отвори папката и извади първия лист. На него имаше разпечатка на конституционните права на Макуилън, сред които и правото на адвокат по време на разпита. Бош ги прочете на глас и го помоли да подпише. Подаде му химикалка и бившето ченге и настоящ таксиметров диспечер подписа без колебание.

— И тъй — рече Бош, — още ли желаете да сътрудничите и да ми разкажете за неделя вечерта?

— До най-важното.

— И какво е най-важното?

— Още не знам, но зная правилата на играта. Минало е време, но някои неща си остават същите. Вие сте тук, за да ме накарате да се разприказвам и да ме тикнете на топло. Аз съм тук само защото имате някакви погрешни представи, и ако мога да ви помогна, без да си насаждам топките на ръждиви пирони, ще го направя. Това е най-важното.

Бош се облегна назад.

— Помните ли ме? — попита той. — Помните ли името ми?

Макуилън кимна.

— Разбира се. Помня всеки от онази комисия.

— В това число и Ървин Ървинг.

— Естествено. Човекът на върха винаги се радва на най-голямо внимание.

— Е, аз бях човек на дъното, така че нямах много думата. Но въпреки всичко си мислех, че ви прецакаха. Имаха нужда от изкупителна жертва и избраха вас.

Макуилън сплете пръсти на масата.

— След толкова години това вече не означава нищо за мен, Бош. Така че не си правете труда да изразявате съчувствие.

Бош кимна и се наведе напред. Макуилън искаше да играе по трудния начин. Беше или достатъчно умен, или достатъчно тъп, за да си мисли, че може да излезе от положението без помощта на адвокат. Бош реши да му даде точно онова, което си търсеше.