Майкл Коннелли - Падане

— Бях с него в стаята — каза Макуилън. — В неделя през нощта. Всъщност в понеделник сутринта. Качих се да го видя. Бях ядосан. Исках… не съм сигурен какво точно исках. Нямах намерение отново да изгубя живота си и исках… може би да го сплаша. Да се изправя срещу него. Но…

Посочи към Бош и каза натъртено:

— … той беше жив, когато напуснах стаята.

Бош си даваше сметка, че вече разполага с достатъчно записани основания да го арестува по обвинение за убийство. Макуилън току-що беше признал, че се е намирал с жертвата на местопрестъплението. Но това не беше всичко.

— Да се върнем назад — рече той. — Разкажи ми откъде научи, че Джордж Ървинг е в хотела и в коя стая се намира.

Макуилън сви рамене, сякаш въпросът беше за малоумен.

— Знаеш го — отвърна той. — Хуч Ролинс ми каза. Оставил клиент пред хотела в неделя вечерта и случайно видял Ървинг да влиза. Каза ми, защото ме беше чул да ругая Ървингови в стаята за почивка. Бях събрал хората след арестите за шофиране в пияно състояние и им казах кой стои зад всичко. Намерих снимката на ситното лайно в Гугъл.

— Добре, Ролинс ти е казал, че Ървинг влиза в хотела. А как разбра, че е отседнал там и кой е номерът на стаята му?

— Обадих се в хотела. Знаех, че няма да ми съобщят номера на стаята от съображения за сигурност, и не можех да поискам да ме свържат с него. Какво щях да му кажа — „Пич, би ли ми казал номера на стаята си?“ Не, разбира се. Затова се обадих и поисках да ме свържат с гаража. Хуч каза, че го видял да предава колата си, затова се представих като Ървинг и ги помолих да проверят дали не съм оставил телефона си в колата. Казах: „Знаете ли номера на стаята ми? Можете ли да ми го донесете, ако го намерите?“ И онзи отговори. „Да, в седемдесет и девета стая сте и ако намеря телефона, ще ви го пратя“. Ето така научих номера.

Бош кимна. Замисълът си го биваше. Но в същото време показваше и някои елементи на предварително планиране. Макуилън си навличаше обвинение в убийство първа степен. На пръв поглед беше достатъчно Бош да го насочва с най-общи въпроси и бившето ченге осигуряваше останалото. Това бе спускане по наклонена плоскост.

— Изчаках края на смяната в полунощ и отидох там — каза Макуилън. — Не исках да бъда видян от някого или засечен от камера. Затова обиколих хотела и открих пожарна стълба. Стигаше чак до покрива, но на всяка площадка имаше балкон и можех да слизам от стълбата и да си почивам, ако се наложи.

— Носеше ли ръкавици?

— Да, ръкавиците и гащеризона, които държа в багажника. В работа като моята никога не знаеш дали няма да ти се наложи да пълзиш под някоя кола или нещо подобно. Помислих си, че ако някой ме види, ще ме вземе за човек от поддръжката.

— Защо държиш тези неща в багажника? Та ти си диспечер.

— Аз съм партньор, човече. Името ми не фигурира във франчайза, защото не мислех, че ще го получим, ако от градската управа знаят, че участвам и аз. Една трета от компанията е моя.

Това обясняваше защо е стигнал чак дотам с Ървинг. Още една потенциална дупка в случая, запълнена от самия заподозрян.

— И така, качил си се по стълбата до седмия етаж. По кое време стана това?

— Смяната ми свърши в полунощ. Така че е било най-вероятно някъде към дванайсет и половина.

— Какво стана, когато стигна до седмия етаж?

— Изкарах късмет. На седмия етаж нямаше изход. Нямаше врата към коридора. Само две стъклени врати на балкона, водещи към две различни стаи. Една отляво и една отдясно. Погледнах през дясната и го видях. Седеше на канапето.

Макуилън млъкна. Сякаш се взираше в спомена за онази нощ, в онова, което беше видял през вратата на балкона. Бош знаеше, че трябва да го накара да продължи разказа си, но с колкото се може по-малко намеса от негова страна.

— Значи си го намерил.

— Да, просто си седеше там, пиеше черен „Джак Даниелс“ направо от бутилката и имаше вид на човек, който просто чака нещо.

— После какво стана?

— Отпи една последна глътка и изведнъж се изправи и тръгна право към мен. Сякаш знаеше, че съм на балкона и го наблюдавам.

— Ти какво направи?

— Долепих се към стената до вратата. Реших, че не ме е видял заради отражението върху стъклото отвътре и просто излиза на балкона. Затова отстъпих до вратата, а той я отвори и излезе. Отиде до стената и метна с все сили празната бутилка. После се облегна и се загледа надолу, сякаш щеше да драйфа или нещо такова. Знаех, че когато си свърши работата и се обърне, ще се озове точно срещу мен. Нямаше къде да ида.