Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Като отчитам дадените гаранции при поставянето на това стъкло, аз съм удовлетворен напълно от него и смятам, че в този си вид то предоставя идеална защита.

— Ваша воля — каза Стоун, опипвайки с пръсти плътните завеси зад витрината. — От какъв материал са?

— Обикновена вълна. Използвам ги, докато подреждаме поредната изложба и в галерията цари бъркотия.

— Разбирам. Сара ми каза, че сте разпратили голям брой покани.

— Така е, използвах най-дългия си списък.

— Изисквате ли потвърждение за присъствие на откриването?

— Да, но би следвало да отчитате, че доста хора идват и без да са изпратили потвърждение.

— При това положение можете ли да предоставите списъка с поканените на служителя, който ще ги посреща на вратата; за да може да проверява пристигащите?

Бергман се смръщи.

— Не ми се иска да правя нещо, което само ще затрудни и забави влизането на гостите. Нали ще се натрупа опашка отвън покрай блока, докато някой на входа ги търси в списък от 1200 имена.

— Ясно. Кажете ми, моля, имате ли служител, който може да разпознае повечето от гостите ви?

— Съпругата ми ги познава — отговори Бергман. — Естествено, аз ще бъда длъжен да съм сред гостите, но тя би могла да стои на входа, докато идват поканените. Предполагам, че би могла да даде знак на полицая, в случай че види непознато лице. И все пак, не съм съгласен жена ми да стои през цялото време на входа.

— Това е добра идея — одобри Стоун. — Охраняващият полицай ще разполага с портрета на нашия заподозрян, но не мога да гарантирам за точността на портрет по описание.

— Ще говоря със съпругата си — предложи Бергман. — Предполагам, че някой ще придружава Сара през цялата вечер.

— Ще бъда неотстъпно до нея — каза Стоун.

— Вие полицай ли сте, господин Барингтън? Определено не ми приличате на такъв.

— В момента — не, но по-рано работех като такъв. Сега съм адвокат. Отношенията ни със Сара са лични. На горния етаж какво има?

— Деловодство, експедиция и канцелария — отговори Бергман. — Аварийният изход и всички прозорци са защитени срещу опити за проникване с взлом отвън.

Мобифонът в джоба на Стоун звънна и той протегна ръка на галериста.

— Благодаря ви, господин Бергман. Няма да ви отнемам повече време.

— Няма защо — стисна ръката му Бергман. — Нали и двамата искаме да гарантираме сигурността на Сара. Приятен ден.

— Приятен ден и на вас — Стоун се насочи към вратата и извади мобифона си. — Ало.

— Аз съм, Дино. Трябва да се видим.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно? Намирам се съвсем близо до „Ла Гулу“.

— След десет минути — каза Дино и изключи телефона.

Стоун прибра мобифона в джоба си, излезе на тротоара и пое към центъра.

„Ла Гулу“ беше моден ресторант на Медисън авеню. Постоянните му клиенти бяха красавци и красавици, и хора, които държаха да бъдат забелязани в компанията им. Стоун не беше от постоянните посетители, но успя да получи маса на прилично място. След като поръчаха, Стоун се обърна към видимо загрижения си приятел:

— Какво е станало, Дино?

Лейтенантът отпи от чашата с минерална вода.

— Спомняш ли си Елоиз Енцберг?

— Кого?

— Жената, с която Мителдорфер е имал редовна кореспонденция, работила е с него.

— А, да, твоите хора разговаряха с нея, след посещението ни в „Синг Синг“, нали?

— Да. Но тогава нито от нея, нито от съседите й научихме нещо.

— Та какво е станало с нея?

— Вече нищо няма да й се случи.

— Какво?

— Тази сутрин трупът й е бил изваден от водите на Ист Ривър. Нали е била държавен служител, разполагаме с отпечатъците й.

— Подозирате ли някого?

— Все същия човек.

— И защо би я убил? — попита Стоун.

— Вероятно я е използвал да му свърши някоя работа и след това се е отървал от нея.

— Но за какво я е използвал? Нали е бил в затвора?

— Представа нямам.

— Причината за смъртта?

— Прерязано гърло.

— Звучи познато, а?

— Дори прекалено. Но има и нещо друго.

— Какво?

— Облечена е в костюм от „Шанел“.

— Може пък да е била заможна жената.

Дино поклати отрицателно глава.

— Доколкото знаем, миналата година се е пенсионирала преждевременно; живяла е само от пенсията си. Не ми се вярва да е била много голяма.

— Тоест не би могла да си позволи костюм от „Шанел“.

— Точно така, освен ако не го е купила много изгодно от магазин за дрехи втора употреба.

— Кой би могъл да твърди, че не е станало точно така? Съжалявам, но ми се струва безсмислено Мителдорфер да убива жената, от която е видял само добро в продължение на толкова години. А ако си прав за нейните доходи, парите са изключени като мотив за убийството.