Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Разбирам — каза тя. В този момент стигнаха във входното фоайе.

— Ще искате ли да ви намеря такси, господин Мензиес? — попита портиерът.

— Не, Джеф, благодаря. Мисля, че колата вече трябва да ни чака… да, ето я — и махна с ръка към един спрял черен линкълн, който по нищо не се отличаваше от хилядите подобни в града. Шофьорът имаше превръзка над лявото си ухо. Мензиес отвори вратата на колата и жена му се настани вътре. — Шофьорът знае адреса и ще те придружи до апартамента на получателя. Ще се видим след около час, скъпа.

— Разбира се, мили — каза тя и му махна с ръка.

Колата потегли.

Мителдорфер — сегашният Мензиес, се обърна и се върна в блока. От гърдите му се откъсна дълбока въздишка. Чувстваше се истински свободен, след като се беше погрижил и за тази малка подробност. Сега вече можеше да довърши няколкото останали дреболии и след това да започне новия си живот. Но първата точка от плана беше да нанесе болезнения удар.

В понеделник сутринта Стоун първо се обади на Бил Егърс от „Удман и Уелд“.

— Добро утро, Бил. Дали някой от вашите сътрудници не би могъл да оформи една моя покупка на недвижим имот?

— Разбира се, Стоун. За жилище или за търговия стана дума?

— Жилище. Купих къща в Кънектикът.

— Ти? Стопроцентовият гражданин?!

— И аз обичам да щрапам бос по тревата от време на време.

— Подушвам, че е замесена жена.

— Имаш страхотен нюх.

— Бих искал да се запозная с нея.

— И това ще стане скоро. Разбрали сме се да приключим сделката до две седмици.

— Заем за изплащане ли искаш да ти уредя?

— Не, плащам в брой.

— Значи ще погълне миналогодишния голям хонорар от делото на Алисън Манинг.

— Няма да отиде целият.

— Ще дам на Бари Мандел да ти свърши работата.

Той ще ти се обади, за да му съобщиш името на адвоката на продавача, и ще поеме нещата в свои ръце.

— Много съм ти благодарен. Бил.

— Да се видим на един обяд?

— Боя се, че през тази седмица няма да мога. Ще ти се обадя — и затвори телефона. Допълни наум: „Не и преди да приключи тази история. Безсмислено е отново да подлагам на риск приятелите си.“

Стоун влезе в галерията „Бергман“ на Медисън авеню и попита на рецепцията за Едгар Бергман. Собственикът на галерията, нисък мъж с приятен вид и много добре скроен костюм, излезе веднага от кабинета си.

— Вие ли сте господин Барингтън?

— Да — отговори Стоун. — Предполагам, че Сара Бъкминстър ви е предупредила за идването ми.

— Да, обади ми се. Разбирам, че имате опасения във връзка със сигурността.

— Така е. Неотдавна беше направен един опит за атентат срещу нея. Аз възприемам нещата сериозно и искам да бъда сигурен, че инцидентът няма да се повтори.

— Разбирам ви, естествено. — Бергман изрече фразата с вид, който показваше, че изобщо не е наясно за какво става дума. — Бих искал да ви уверя, че като галерия, която много често приютява произведения на изкуството за милиони долари, ние сме взели редица мерки за сигурност. За това настояваха и застрахователите ни.

— Бихте ли ми показали галерията? — помоли Стоун.

— Имайте предвид, че повече се притеснявам за личната сигурност на Сара, а не за евентуална кражба.

— Естествено. Нека да ви покажа първо задния вход на галерията — каза Бергман и даде знак на Стоун да го последва. В далечния край на галерията имаше врата, която водеше към вход с излаз на малка уличка. — Мисля, че Сара би могла да го използва при пристигане и тръгване. Оттук се минава покрай задната страна на съседния бутик. И двете врати — както тази към улицата, така и вътрешната към галерията — са метални, с бронирани стъкла.

— Това е добре — каза Стоун. — Ще се възползваме от този вход и ще поставим полицай да го охранява. Няма да е лошо да съставите списък на хората, които ще минават през този вход вечерта на откриването.

— Добре.

— А сега мога ли да видя главния вход на галерията?

— Естествено, елате с мен. — Бергман прекоси обратно залата. — Това е — посочи той входната врата.

Стоун забеляза, че рамката на вратата е изработена от неръждаема стомана.

— А какво ще кажете за стъклото на витрината?

— То е от възможно най-добре блиндираните стъкла с подобен размер — отговори Бергман. — Необходимо е да взема мерки срещу крадци на картини или скулптури.

— То има ли някакво покритие?

— Не, мисля, че няма. Всъщност… не съм съвсем сигурен, не разбирам какво имате предвид.

— Има такива покрития, които могат да бъдат залепени като тапет. Те са съвършено прозрачни, но придават допълнителна здравина на стъклото и не позволяват то да се пръсне на режещи парчета. Ако искате, мога да ви насоча към човек, който да го осигури.