Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Сега къде се намираш?

— У нас, в апартамента.

— Аз съм в Уестсайд, ще бъда при теб след петнадесет минути. Ще изпратя полицейска патрулна кола. Заключи вратата и не пускай никого освен полицаите.

— Добре.

Дино изключи телефона и включи отново светлинния сигнал.

— Чу, нали? — обърна се към Стоун.

— Чух всичко.

Дино набра някакъв телефонен номер. — Говори Бакети. Кой е дежурен? — И след кратка пауза продължи: — Андерсън? Тръгвай незабавно към моя апартамент — и продиктува адреса си. — Първо обаче прати там патрулна кола. Някой е нападнал жена ми, ще пристигна там след петнадесет минути.

След като приключи разговора, Дино се съсредоточи върху шеметния слалом сред натовареното движение по магистралата „Хенри Хъдсън“.

Стоун пристегна плътно колана и опря ръце в таблото пред себе си, Открай време си знаеше колко лесно е да намери смъртта си в кола, управлявана от Дино; сега си задаваше въпроса дали този момент не е настъпил.

Дино напусна магистралата и пресече Уестсайд по Седемдесет и девета улица. После сви по „Сентрал Парк Уест“ до Шестдесет и пета улица и навлезе в парка, където се видя принуден да кривне в една отбивка, за да се включи в движението. „Адски ми се ще това чудо да имаше сирена“ — промърмори почти на себе си Дино, После задмина цяла дузина коли, проби си нахално път в отсрещното платно и като по чудо се размина с катастрофата. Две минути след като прекоси парка, навлезе откъм забранената страна на улицата пред блока си, остави безгрижно колата точно пред един противопожарен кран 1 1 В Съединените щати това е строго забранено. — Б. ред. и се втурна към апартамента. Стоун го следваше по петите.

Портиерът на блока ги забеляза.

— Горе вече има двама униформени, господин Бакети — извика, когато те притичаха към асансьора. Две минути по-късно бяха в апартамента и Дино прегръщаше Мери Ан, която далеч не изглеждаше объркана.

— Нищо ми няма — каза тя. — Не прави от мухата слон.

Дино седна на дивана до нея.

— Хайде сега ми разкажи какво се случи.

— На ъгъла на пресечката към нас слязох от таксито и тръгнах към блока. Почти бях стигнала до входната, врата, когато забелязах онзи тип — идваше от противоположната посока. Изразът на лицето му беше особен, заплашителен. Когато се приближи на няколко стъпки от мен, извади от джоба си голям сгъваем нож и го отвори. Аз вече си бях пъхнала ръката в чантичката, — Тя посочи оставената на едно кресло чантичка, от едната й страна в кожата личеше дупка. — Стрелях по него още преди да успее да ме нападне, улучих го и той се обърна.

Но не беше лошо ранен, можеше да тича, и веднага побягна.

— Къде го уцели?

— Нямах много време за прицелване, стрелях в главата му. Мисля, че го раних в ухото.

— Кое ухо?

— Ами… лявото. Това е дясно, това е ляво… да, в лявото. Когато побягна, притискаше длан към ухото си, видях, че през пръстите му се процежда кръв.

Дино се обърна към единия от униформените полицаи:

— Слез долу и провери за следи от кръв по тротоара.

Не допускай някой да стъпи върху тях. Искам да вземете проба за изследване.

Полицаят изтича.

— А ти — посочи Дино втория полицай — се обади по телефона в управлението и поискай да изпратят веднага експерт, за да вземе проби от кръвта.

Полицаят отиде до телефона и мигом започна да набира номера.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Дино жена си.

— Идеално — отговори тя.

— Достатъчно добре ли си, за да ми отговориш на един много важен въпрос?

— Съвсем добре съм. Какво толкова искаш да научиш?

— Искам да разбера: откъде си се сдобила с пистолет, по дяволите? — строго повиши глас Дино.

Мери Ан сърдито отмести поглед.

— Татко ми го даде.

— Взела си пистолет от баща си?!

Стоун знаеше, че бащата на Мери Ан е италианец, човек от старата школа, с много връзки, с широк диапазон от интереси в бизнеса — от легалния до този, който заобикаляше закона, притежаваше доста познати сред хората, които не се разделяха с пистолетите си.

— Да, взех го — озъби му се тя, — защото знаех, че ти няма да ми разрешиш да нося пистолет.

— О, чудесно — каза подигравателно Дино. — Като познавам баща ти, не бих предположил, че си е направил труда да ти извади разрешително за носене на оръжие.

— Ако искаш да знаеш, направи си този труд — отвърна му Мери Ан. — Щом не ми вярваш, виж разрешителното, в чантата ми е.

— Слава Богу, че не си се застреляла. Ти не умееш да боравиш с пистолети.